Имах чувството, че в лявото ми око се забива шило. Болката обхвана челюстта и се пренесе към зъбите ми. Първите си мигрени получих на около дванайсетгодишна възраст и оттогава научих, че единственото, което наистина помага, е да се свиеш на тъмно, тихо място — а точно сега това не беше възможно.
Деклан беше на девет години. През последната година бе сменил три училища, но като че ли най-сетне бяхме открили идеалното за него — малко алтернативно учебно заведение, чиято програма бе тясно свързана с природата и той я обожаваше. С майка му доста се постарахме, за да го приемат — срещнахме се с директора и с поведенческия специалист и ги убедихме да му дадат шанс. И Деклан сякаш разцъфна. Справяше се добре с ученето и се вписваше в средата. Учениците прекарваха половината ден навън, имаше общински природен център, градини и езерце. Отглеждаха пъстърви от хайвер и Деклан ми даваше редовни отчети за развитието на рибките по време на сеансите. Вече почти бяха достигнали нужния размер за освобождаване и училището щеше да устрои голямо парти за пускането им в езерото. Деклан не можеше да си намери място от вълнение: малките рибки, които се бяха излюпили пред очите му, щяха да напуснат аквариума.
— Как са пъстървите? — направих нов опит да поведа разговор.
Той започна да драска още по-силно, забил поглед в листа.
— Сънувах кошмар с тях. Много страшен кошмар.
— Така ли? — приведох се към него. — Ще ми го разкажеш ли?
Той се смръщи и се съсредоточи още повече върху драсканицата си.
— Те не бяха тези, за които се представяха.
Поех си глътка въздух и потърках лявото око, което беше започнало да сълзи.
— Кои не бяха? Пъстървите ли?
Той кимна.
— Бяха нещо различно. Бяха се превърнали в нещо различно.
— В какво се бяха превърнали? — Деклан замълча и стисна устни още по-здраво. — Понякога сънищата са страшни — казах накрая, — но те са просто сънища, Деклан. Не могат да те последват в истинския живот.
— Обещаваш ли? — вдигна поглед към мен.
— Обещавам — отвърнах. — Рибките на класа ти все още са красивите пъстърви, които винаги са били, нали?
— Да — погледна ме отново и почти се усмихна. — Така е.
— И другата седмица ще ги пуснеш в езерото, нали?
Той кимна и остави пастелите настрана. Взе листа, смачка го и го хвърли в кошчето за боклук.
— Тъжно ли ти е, че ще ги освободите? Или може би се притесняваш?
Деклан се замисли за минутка.
— Не. Време е. Те трябва да бъдат свободни, вместо да живеят в аквариум.
— А и ще можеш да ги виждаш, нали ще бъдат в езерото. Може да им ходиш на гости по всяко време.
— Госпожица Евънс казва, че дори ще можем да ги хващаме в мрежи, ако пожелаем, но аз не мисля, че ще е чак толкова лесно, нали? Ако аз бях една от онези рибки, не бих позволил на никого да ме хване отново.
През остатъка от часа Деклан ми разказа за всички вълнуващи събития, планирани за последната седмица от училище: освобождаването на пъстървите, пикник, посещение на научния музей. На тръгване с майка му потвърдихме часа му за следващия петък.
— И да си изкараш прекрасна последна седмица в училище — пожелах му.
Преди да затворя кабинета, извадих рисунката му от боклука. Разтворих хартията и я пригладих. Беше нарисувал нещо като бурно море с големи тъмни риби. Пъстървите от кошмара му? Имаха черни очи и през отворените им усти се виждаха остри зъби. Някои дори имаха пипала. И насред цялата рисунка една малка фигурка потъваше, завлечена от пипалата. Дали беше самият той?
Вгледах се по-отблизо. Не. Фигурката не беше на малко момче с тъмни коса и очи. Беше на жена с дълга черна коса, бяла риза и сиви панталони.
Това бях аз.
Отключих вратата на гарсониерата си и я бутнах с рамо, за да вляза; чантата на лаптопа ми беше издута до пръсване със служебния компютър и записките ми. Оставих я на пода и се устремих към първата задача за вечерта: да си налея огромна чаша вино и да изпия три ибупрофена. Отпих първата си животоспасяваща глътка, след което се отправих към леглото и се преоблякох от униформата на социален работник в анцуг и тениска на They Might Be Giants. Беше подарък от бившия ми приятел Фил. Той обичаше да излиза — ходеше на концерти, постановки, баскетболни мачове. Аз предпочитам да си остана вкъщи и да гледам филми в „Нетфликс“, но Фил настояваше, че нормалните двойки излизали на нормални срещи, така че се пуснах по течението. Фил отдавна вече не беше в картинката, но тениската все още беше в гардероба ми.
Настаних се на дивана, отпуснах глава назад и се замислих за думите на Деклан: Те не бяха тези, за които се представяха. А и рисунката му. Мислено си отбелязах да се обадя в училището му в понеделник и да попитам учителката, госпожица Евънс, дали е забелязала някаква промяна в поведението му.