— Тя?
— Момиче е. Знам, че е момиче! Уил не ми вярва, но аз съм убедена.
— Има неща, които само майките знаят — кимна Мъртъл и се отпусна обратно в стола си. — Ще бъде пролетно бебе, толкова хубаво. Ще се роди точно когато листата са зелени, а първите цветя подават глави от снега.
Мъртъл разбърка захарта, която беше сипала в чая си. Отхапах от кекса, който беше толкова сладък, че зъбите ме заболяха.
— Може ли да ти споделя една тайна? — попитах и очите ѝ светнаха, докато се привеждаше към мен. — Докато бяхме в хотела в Бранденбург, един следобед посетих изворите сама. И си пожелах нещо.
Мъртъл остави лъжицата си.
— Пожелала си си нещо?
Изкисках се насила.
— Знам, глупаво е, нали? Но го направих. Пожелах си да имам дете.
От устните на Мъртъл се откъсна звук — сякаш щеше да заговори, но нищо не последва.
— Почувствах се много глупаво. Но сега… Чудя се. Сигурно е съвпадение, нали?
Мъртъл не отвърна. Просто седеше на стола си вцепенена, като че не можеше да помръдне. Лицето ѝ стана бяло като платно. Заприлича на восъчна фигура.
Зачоплих плътния маслен кекс.
Спомних си за разказа на Мъртъл как с Феликс са отишли до изворите. Спомних си и какво каза след това: Да, водата сбъдва желания, но също така отнема нещо насреща.
Накрая Мъртъл се усмихна и каза:
— Пети март. Мислиш си, че има още много време, но месеците ще минат като миг. Само си помисли какви дрешки можем да ушием! Малки роклички и нощнички. Ще ѝ направя и одеялце.
Тя вдигна чашата си и видях как ръката ѝ трепери.
Единайсета глава
18 юни 2019 г.
Напълних термочашата си с кафе и тръгнах към летището с жълтия мустанг на сестра ми. Шофьорската седалка все още пазеше спомена за дребното мускулесто тяло на Лекси. Под пасажерското място се търкаляше празна бутилка от диетична кола. На скоростния лост беше увит ластик за коса. От огледалото за обратно виждане висяха очила за плуване. Колата дори ухаеше на Лекси: на топлина и цветя с нотка на сапуна с масло от чаено дърво, който тя използваше. Докато седях на шофьорското място, усетих липсата на сестра ми толкова силно, че се превърна във физическа болка, неприятно пулсиране, което премина през цялото ми тяло.
Спомних си, че я гледах как плува в езерото Уилмор — стоях на брега, докато тя се отдалечаваше все повече и повече и накрая се превръщаше в малка точица на хоризонта. Тогава се обръщаше и доплуваше обратно; щом излезеше от водата, я прегръщах силно. Поздравявах я за доброто плуване, но всъщност през цялото време бях ужасена, че няма да успее да се върне.
Издърпах ластичето от скоростния лост. В него беше заплетен косъм от русата ѝ коса.
Бях пропиляла цяла година в старание да не говоря с нея, а сега си бе отишла завинаги. Никога нямаше да си върна изгубеното време. Никога нямаше да получа възможността да ѝ кажа, че съжалявам и че съм допуснала ужасна грешка.
Може би пренасянето ми толкова надалеч също беше грешка. След като завърших гимназия, ме ръководеше една-единствена мисъл: че не искам да попадам в капана на Лекси. Беше толкова лесно да станеш частица от хаоса ѝ, да се притичваш на помощ всеки път, щом изпаднеше в криза, да опитваш да оправяш забърканите ѝ каши вместо нея. Кандидатствах само в колежи на Западния бряг с оправданието, че ми се иска да сменя пейзажа. Сигурна съм обаче, че Лекси беше наясно с истинската причина. Тя ме познаваше по-добре от самата мен.
Отпуснах се в кожената спортна седалка и заридах. Изкрещях и заудрях волана — мразех се, мразех прецакания и нечестен живот, мразех сестра ми, задето си беше отишла завинаги. Когато излях всичко и гърдите ми олекнаха, тялото ми беше абсолютно изтощено, а очите ми бяха подпухнали от плач, най-сетне запалих двигателя. Колата се изпълни с оглушителна музика от станция с ретро хитове. Изключих радиото, настроих седалката и огледалата, изкарах колата от алеята и не след дълго стигнах до центъра на Бранденбург, където подминах пекарната „Блу херън“, универсалния магазин и пощенската станция. Минах покрай отбивката за „Медоу роуд“, който водеше към езерото Уилмор. Преминах през железопътните релси, на които Лекси често оставяше монети, за да бъдат превърнати в плоски медни късчета — двете се преструвахме, че са златни — от старите товарни вагони.
В колата нямаше нито джипиес, нито карти, но аз познавах пътя като дланта си и си го припомних изключително лесно. Колата на сестра ми се носеше по пътя доста по-леко от скапаната стара хонда, която карах преди. Следвах двулентовия път, подминавайки ферми, крави и къщи, отделени от пътя с олющени огради, със злобни кучета в дворовете. Отворих шибидаха и в колата нахлу свеж въздух, ухаещ на зеленина и живот; сякаш току-що окосената трева и топлите листа се бяха устремили към слънцето.