— И същата нощ Рита се удавила.
Тед кимна.
— Майка ти винаги се е обвинявала за това. Не казала на никого какво е чула онази нощ. Нито на майка си, нито на сестра си, нито когато от полицията ѝ задавали въпроси. Страхувала се, че ще я обвинят — ще я попитат защо не е станала и не е слязла да разбере какво прави Рита долу, защо не я е прибрала обратно в къщата. Беше го споделила само с мен.
Опитах да си представя как е живяла мама с толкова тежка вина. Как не е спряла да се чуди дали онази нощ щеше да има различен завършек, ако беше слязла до басейна. А басейнът непрекъснато ѝ е напомнял не само за случилото се с Рита, но и за факта, че тя може би е била способна да го предотврати. Нищо чудно, че мразеше „Спароу крест“. Нищо чудно, че така и не я видях да плува в басейна.
— И в крайна сметка кой е бил навън с Рита? Кой може да е бил?
— Може би никой — сви рамене баща ми. — Няма как да разберем.
Въздъхнах с раздразнение.
— И си разказал всичко това на Лекси?
Не можех да повярвам. Лекси нямаше нужда от допълнителна помощ, за да завъди налудничави мисли в главата си.
— Нямах избор. Винаги сме били честни един с друг. Знаеш я каква си беше — винаги разбираше когато някой не ѝ казва цялата истина. И когато се вкопчеше в някоя идея, тя я раздуваше до вманиачаване — нямаше начин да я спреш.
Тед махна на сервитьорката, за да поръча още една маргарита.
Дванайсета глава
2 септември 1929 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
Усещам я как плува като малка попова лъжичка, която става по-голяма и по-силна с всеки изминал ден. Ям спанак, черен дроб и сурови яйца, за да подкрепя растежа ѝ. Всеки ден слизам до реката зад църквата, сядам на тревистия бряг и говоря на детето си с ръка, отпусната на корема ми. Потупвам лекичко и казвам: Чук-чук, у дома ли си, мъниче? Чуваш ли гласа ми, единствена моя? Водните кончета трептят около нас като феи с проблясващи като скъпоценни камъни крилца, а щурците пеят песента, с която изпращат лятото. Изритвам обувките с прекалено стегнати каишки и отпускам краката си в топлата, свежа трева. Казвам на бебето, че е сбъднатото ми желание. Думите ми се преплитат с нежния ромон на течението и сякаш английският остава зад гърба ми и ѝ заговарям на друг език: езика на водата.
— Усещам как тя се движи — казах на Уил. Той твърди, че е прекалено рано, но аз съм готова да се закълна, че чувствам леки пърхания като от нежните крила на молец в корема си.
Танцувам из кухнята и пея: „Да, сър, това е моето бебче. Не, сър, без капка колебание!“. Уил се смее, взема ръцете ми в неговите и танцува заедно с мен.
Елайза ми писа с прекрасни новини: малкият Чарлс Уудкок е успял да размърда крачетата си! За пръв път се изправил и направил първите си несигурни крачки. Това е истинско чудо, написа ми тя. Семейството е на седмото небе и ще остане в хотела още две седмици, за да може синът им да продължи да се къпе в басейна.
Сестра ми Бернис ни изпрати юрганчето, което е направила за бебето — цветно малко одеялце, покрито с яркожълти звезди. Аз уших завески за детската стая, седях на сингера, натисках педала и си тананиках заедно с шума от машината, докато работех. Аз съм госпожа Монро и шия завески за детската стая! Перденцата са в чуден кремав цвят и са поръбени с жълти ивици, които си отиват идеално със звездичките по юрганчето от сестра ми! Уил боядиса люлката в бяло, а аз започнах да запълвам скрина с мънички дрешки: меки памучни нощнички, ританки, плетени шапчици и чорапки. Най-мъничките бели обувчици, които някога съм виждала — държа ги с пръсти и казвам: „Здравейте, обувчици“, след което ги карам да танцуват. Купих и цветна картина с паун, която ми напомня за хотела и изворите. Закачих я точно над люлката, за да може птицата да бди над нея, докато тя спи. Какви красиви и цветни сънища ще има само малкото същество, което расте вътре в мен!
Ужасно съм заета с Фестивала на падналите листа, до чието начало остава само месец! Имам безкрайни списъци, таблици и записки, които ми помагат да следя всяка малка подробност. Уил все казва, че приличам на генерал, който планира следващата си битка! Предупреждава ме да го карам полека и да не се претоварвам. Но е хубаво да имам какво да правя. Нещо, с което да съм заета. Така времето минава толкова по-бързо. А и какви неща сънувам само! Хотелът и изворите ми се явяват почти всяка нощ.
Сънувам, че изворите ме викат. „Ела да поплуваш — казват. — Ела да поплуваш, сладка мъничка.“