И аз влизам плавно във водата, оставям я да ме помилва, да ме залюлее. Тя ми нашепва като любовник. Споделя ми тайни, които никой друг няма да узнае. Че си има име. Питам я какво е.
И водата прошепва: „Моето име е шумът на водата, която тече под земята. Моето име се просмуква в скалите, разяжда фосилите, гложди желязото. Моето име, моето име — не можеш да го изречеш, дори и да опиташ“.
Сънувах, че съм във водата и издигам бебе над повърхността — това е моето бебе, родено от водата, дар от дълбините и не съвсем от нашия свят. Тя имаше хриле и перки. И я обичах, толкова я обичах, обичах я повече от всекиго.
„Тя е наша — прошепва водата. — Твоя и моя.“
9 септември 1929 г.
Днес получих ново писмо от Елайза.
Скъпа Етел,
Пиша с ужасни новини. Малката Марта Уудкок се удави в изворите. Брат ѝ Чарлс вече ходи и краката му укрепват с всеки изминал ден. Семейството беше толкова благодарно. И вчера Марта излязла от трапезарията — тя си беше такава, все прехвърчаше насам-натам, поздравяваше гостите, идваше да ми прави компания в градината. Намериха я в изворите. Родителите ѝ я извадили, но вече било твърде късно. Можеш да си представиш колко са съсипани те, а също така и ние.
Бенсън затвори хотела. Ще отворим отново след седмица, след като въведем нови мерки за сигурност: здрава ограда около изворите, спасителни пояси и въжета и спасител на смяна, докато във водата има хора.
Все още не мога да повярвам, че се случи нещо толкова ужасно. Греещото личице на Марта все още ми е пред очите, усещам малката ѝ ръчичка в моята, докато се разхождаме из розовата градина. Сърцето ми се къса.
Чувам как си шепнат хората от града, включително и членове на моето собствено семейство. Казват, че случилото се е трагедия, но не са изненадани. „Изворите не дават, без да вземат“, казват дали са прави? Това би била смразяваща мисъл; и точно тя ми пречи да заспя нощем.
Четях писмото отново и отново с треперещи ръце. Не успях да кажа на Уил за удавянето. Опитах. Отворих уста да заговоря, но думите сякаш пресъхваха на езика ми. Влязох в банята и се убодох осем пъти с карфица — осем дупчици, които сформираха идеален кръг на бедрото ми; осем дупчици, всяка с по капчица кръв, разцъфнала като малко цветче на светлата ми кожа. После се върнах на масата при Уил с усмивка на уста и чуруликащо весело гласче. През цялото време си повтарях: Аз съм госпожа Монро. Хапвам чудесна вечеря със съпруга си. Живеем в прекрасна къща. Очакваме бебе. Всичко е наред, наред, наред. Кръвта попи в чорапите ми, оставяйки малки проклети петънца, които сякаш ми се зъбеха: Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня!
Тринайсета глава
18 юни 2019 г.
Баща ми заспа в колата на връщане към „Спароу крееш“. Преди това спряхме в магазин за офис материали и купих няколко класьора с по три скоби, найлонови джобове и картонени папки — всичко нужно, за да започна да организирам бележките и дневниците на Лекси. Изтичах и до зоомагазина в съседство за още котешка храна, пясък, лакомства и даже няколко плюшени мишки за игра, пълни с коча билка. Събудих Тед чак когато пристигнахме в „Спароу крест“. Той отвори очи.
— Божичко — огледа къщата и демонстративно се потресе от вида ѝ. — Замъкът на Дракула.
Още с влизането Тед заяви, че се нуждае от „ободряваща дрямка“. Помогнах му да се настани в спалнята до моята — старата стая на Лекси. През последната година тя се беше преместила в спалнята на баба в края на коридора и всичките ѝ неща бяха все още там. Щеше да се наложи да ги прегледаме — задача, с която дори не можех да си представя да се захвана. Засега просто затворих вратата и сякаш чух Лекси да ме гълчи: Далеч от очите, далеч от ума, а?
Котката се вмъкна в стаята и баща ми извика: „Прасчо!“. Той се отърка в глезените му, след което се покри под леглото.
Естествено, че Тед знаеше за котката.
Поех си дълбоко дъх и си казах, че трябва да се отърва от ревността — аз сама бях избрала да се дистанцирам. Терапевтът в мен твърдеше, че здравословният подход в случая е да осъзная чувството на негодувание, след което да го изменя, съсредоточавайки се върху положителната страна на нещата — не беше ли прекрасно, че Лекси и Тед бяха толкова близки, че сестра ми все пак е имала на кого да разкаже за Прасчо?
— Благодаря ти, Тед — казах, докато слагах одеяло на току-що оправеното легло. — Задето винаги си бил насреща за Лекси.
Погледът му изразяваше объркване.