— Не бях — поклати глава. — Но се опитах. В крайна сметка това е по силите на всички ни, нали?
Думите му сякаш ме простреляха в гърдите.
Оставих Тед да дремне и тръгнах на разходка към града. Звъннах на терапевтката ми, но обаждането директно се пренасочи към гласова поща.
— Барбара, обажда се Джаки Меткалф. Дали е възможно да си определим час, в който да се чуем по телефона? Самият факт, че съм тук… буди много спомени. Стари проблеми и нови въпроси. Както и да е, ще ми бъде полезно да чуя по-разумно странично мнение.
Пътят до града ми се стори по-дълъг, отколкото в детството. Но все пак двете с Лекси ходехме дотам с колела, пеехме, крещяхме и се предизвиквахме една-друга да караме по-бързо. Отивахме до „Фор корнърс стор“ за бонбони на бройка — лакрицови лентички, дъвчащи карамелки, медовинки и ментолки, малки восъчни бутилчици, пълни с ярък захарен сироп. Лакомства, които отдавна не се продаваха в магазинчето у дома или където и да е другаде. Лекси ги наричаше „старчески бонбони“. Оставяхме колелата пред магазина и пристъпвахме по старото скърцащо дюшеме — пълнехме хартиени пликчета с лакомства и си взимахме по една коренова бира „Хайърс“, за да прокараме бонбоните.
Сега вървях по черния път до пресечката му с „Лоуър роуд“, който едно време също беше черен, но сега бе асфалтиран. „Лоуър роуд“ водеше право до главната улица. Градчето почти не беше мръднало. Сякаш Бранденбург беше в защитен балон, в който всичко беше замръзнало във времето — подобно на снежно преспапие с идеалното малко нюингландско градче в него.
Ето я Бранденбургската пощенска станция, откъдето с Лекси пращахме картички на мама и Тед и приятели у дома. Изкарваме си страхотно в „Спароу крест“. Плуваме всеки ден. Баба ви праща поздрави. И пекарната. Когато бях малка, хора идваха чак от Бърлингтън за лимоново-боровинковите кексчета на Тери Мюлер. Ранди, бащата на Райън, познаваше почти всеки клиент по име и всеки път даваше на нас с Лекси безплатен горещ шоколад с допълнително бита сметана.
Играехме си и с други деца от града — деца, чийто имена отдавна не помнех, — като момичето с бяло-русата коса и момчето с дебелите очила. Но Райън беше като част от семейството. Баба му Шърли беше най-добрата приятелка на баба. Двете израснали заедно, семейството на Шърли живеело от другата страна на хълма. В летните следобеди често играеха карти до басейна с по джин-тоник в ръка.
Минах покрай къщата за гости на Лили — старомодна фермерска къща с бяла дървена ограда и безупречни цветни лехи. Лили въртеше бизнеса, откакто се помнех. Освен стаите тя разполагаше и с няколко бунгала на брега на реката зад къщата и огромна реновирана плевня, която отдаваше за сватби, партита за дипломиране и местни театрални постановки.
„Фор корнърс стор“ имаше голяма дървена веранда с пейки, на които клиентите да поседнат и да се насладят на купения от магазина сладолед на топка. До входа имаше табло за обяви, на което имаше съобщения за продажби на земи и дърва за огрев, състезание за риболов с муха и почерпка с пай с пиле в методистката църква. Отворих тежката входна врата и прекосих разстоянието до хладилниците с бира в дъното, като старото дюшеме скърцаше при всяка моя стъпка. Взех шест кутийки местен индийски светъл ейл, какъвто предположих, че баща ми ще хареса. Така и така бях решила да не му се меся за пиенето, а от опит знаех, че най-добрият вариант е да се придържа към консумирането на бира. А и светлият ейл беше напитка, която и аз бих пила. Със затварянето на хладилника конкретен спомен нахлу в съзнанието ми. В него стоях на същото място и вадех коренови бири от хладилника, когато чух как две непознати жени си говорят в съседния коридор.
— … пуска момичетата да лудуват с момчето на Мюлер.
— А какво да ги прави? Да ги заключи при себе си в къщата? — отвърна другата жена.
— Тези момичета въобще не бива да остават в къщата. Не бива да плуват в басейна. Не разбирам защо Маги не го запълни, след като загуби горката Рита. Нищо хубаво не е произлязло от онова място. Още мама ми казваше, че е прокълнато.
Обсъждаха нас. Нас и баба.
Отърсих се от спомена и занесох бирата на касата, където ме посрещна възрастен мъж. Собственикът. Опитах се да си припомня името му. Боб? Бил?
— Това ли ще е всичко?
— Всъщност не знам дали ме помните. Аз съм Джаки Меткалф, със сестра ми Лекси прекарвахме летата си в „Спароу крест“ с баба ни — Маги Харкнес. Наскоро Лекси… — запънах се на подходящата дума. Умря? Почина? Изкукурига и се самоуби, като се удави в басейна?
— Господи, сестрата на Лекси! Разбира се, че те помня. Адски съжалявам за случилото се. Синът ми Върн е парамедик в Бърза помощ, бил е един от първите на адреса. Ужасна работа.