Догади ми се само от мисълта как синът на този мъж се е надвесил над голото тяло на Лекси, съзнавайки, че няма как да я съживи.
— Благодаря — едва промълвих. — Възпоменанието ще се състои утре. Добре дошли сте.
— Ще дойдем с госпожата. Сестра ти често идваше тук и винаги беше мила. Добро момиче.
Нямах представа какво да отговоря на това.
— Дявол да ме вземе, почти забравих. Имам нещо за теб.
— За мен?
— Да. Сестра ти направи специална поръчка. Платено е. Само секунда, ще го донеса.
Лекси никога не пазаруваше онлайн. Дори не притежаваше компютър. Нито пък мобилен телефон. Не ѝ се нравеше идеята някой да може да проследи всяка твоя стъпка в интернет — всеки посетен сайт, всичко разгледано и купено.
Той мина през завесите зад щанда и се върна със запечатан и увит в тиксо картонен кашон, адресиран до Лекси във „Фор корнърс стор“.
— Ето, заповядай.
— Благодаря — отвърнах и поех кашона от ръцете му.
Беше продълговат и тесен — някъде 90 на 20 сантиметра. Беше лек като перце. Исках да го отворя, но предпочитах да съм сама, когато разбера какво си е поръчала Лекси.
— Знам, че Лекси не се разбираше особено с компютрите.
— Не беше само това — отвърна той. — Нямаше вяра на куриера на „ЮПиЕс“. Не ѝ се нравеше чужди хора да ходят до къщата. Дори пощата ѝ не пристигаше там, а в кутия, която си беше наела в града. Ако ѝ притрябваше нещо, идваше тук и ние го поръчвахме вместо нея — всички принадлежности за плуване и гмуркане, разни работи за къщата — всичко, от което имаше нужда, а нямаше как да купи от града.
— Много мило от ваша страна. Благодаря ви, че сте били толкова добри със сестра ми — очите ми се наляха със сълзи. Захапах бузата си. Не исках да плача тук. Не и по този начин.
— За нас беше радост. Ако ти потрябва нещо, докато си тук, ела при мен — отвърна той.
Благодарих му и излязох от магазина със стекчето бири в една ръка и дългия кашон под мишница. Имах нужда от утеха, затова се насочих право към „Блу херън“. Уютният аромат на печива веднага ме успокои. Проправих си път до щанда, зад чиято витрина имаше пастички, мъфини и сладки.
— Здравейте! Какво ще желаете? — попита ме мъжът зад витрината. Беше висок, с рижа коса и най-зелените очи, които някога бях виждала. — Господи! — възкликна изведнъж. Усмивката му бе все така заразителна, каквато я помнех от детските си години. — Джакс? Ти ли си наистина?
— Радвам се да те видя, Рай — отвърнах.
— Мамка му, съжалявам за Лекс. — Той излезе иззад щанда и ме прегърна. — Не вярвам, че е истина. Непрекъснато очаквам да влезе за капучино и мъфин.
Явно е била редовен клиент на пекарната. Ама разбира се. Малките неща, които не знаех за сестра ми, ме притесняваха като тресчици под кожата. Сама си си виновна, Джакс.
— Знам — очите ми веднага плувнаха в сълзи. — В „Спароу крест“ постоянно имам чувството, че е на горния етаж или в съседната стая. Сякаш е там, просто не я виждам.
— Разбирам точно за какво говориш. Искаш ли кафе? Или мъфин?
— И двете, моля.
Той напълни две чаши с кафе, извади няколко мъфина от витрината и седна до мен на една от масите.
— Как е майка ти?
— Засега се справя доста добре. Миналата година се разведох и се върнах да ѝ помагам. Преди множествената склероза се развиваше изключително бързо, но сега състоянието ѝ се стабилизира, дори забелязвам подобрение. Спазва медикаментозен режим, който явно ѝ помага, и полага особени грижи за себе си — храни се здравословно, прави йога.
— А баща ти? — огледах се, но не го видях. Сигурно зареждаше фурната в задната част на пекарната.
Райън се смръщи.
— Явно новината не е стигнала до теб. Двамата се разведоха. Или по-точно — развеждат се в момента. Мисля, че все още не е официално.
— Съжалявам, нямах представа.
Тери и Ранди изглеждаха толкова щастливи заедно — по цял ден се шегуваха един с друг в пекарната.
— И не си единствената. Мама все още не е казала на голяма част от семейството. Дори на мен не каза. Татко го направи. Горкият човечец. Все още не може да го осъзнае. Дойде му от нищото. Мама просто се събудила една сутрин преди няколко месеца и му казала, че между тях е свършено; поискала развод. Изнесе се от къщата и сега е в Кънектикът при чичо ми Джеймс.
— Леле!
— Знам… Но тя и думичка не обелва за това. Нямам представа какво се случва с нея. Старая се да я подкрепям, но тя хич не ме улеснява. — Райън отпи от кафето. — Леля ти спомена ли ти нещо?