Райън поклати глава.
— Не и този път.
Никога не я беше побеждавал. Нито веднъж. Все още не. А толкова ми се искаше да го стори. Копнеех за този миг с цялото си същество. Беше ми омръзнало да побеждава във всичко и после да грее от щастие.
— Джакс, ти ще засичаш времето — нареди Лекси. — А ти, Ръжено хлебче — каза със злокобен тон, — внимавай там долу. Не вярвам да искаш да се засечеш с горката малка Рита.
— Млъквай, Лекс — отсякох.
— Тя е там, долу — отвърна сестра ми. — Наистина. Много добре знаеш, Джакс.
— На три — смених темата набързо. — Едно…
— Ако все пак си плашлив бъзльо, винаги можеш да затвориш очи — обърна се Лекси към Райън.
— Две. — Райън изглеждаше ужасен. — Три!
И двамата се гмурнаха във водата.
За разлика от нашата „игра на умрели“, в тази целта беше различна. Гмурваха се възможно най-надълбоко и се състезаваха кой ще се задържи по-дълго в дълбините в опит да достигне дъното. Досега никой от тях не бе успял.
Райън беше добър плувец. Не колкото Лекси, но се доближаваше до нейните способности.
Взирах се в купения втора ръка часовник „Таймекс“ на Райън.
Трийсет секунди.
Погледнах към водата, но от тях нямаше и следа. Никакво движение. На повърхността изплуваха няколко балончета, но никой не се появи.
Слушах как водата се стичаше към преливника и си представях, че и тя има своя глас, който ми нашепва, но не успях да го разбера.
Петдесет секунди! Райън никога не бе успявал да премине границата от минута. На минута и четири секунди Лекси изскочи на повърхността и се огледа.
— Бъзикаш ли се? — извика.
— Ти губиш! — отбелязах с доволна усмивка.
Изчакахме пет секунди. Десет.
— По дяволите, къде е Райън? — попита Лекси и долових страх в гласа ѝ. Лекси никога не се страхуваше. Усетих как паниката се надига в мен. Тя се гмурна обратно. Райън изскочи на повърхността пет секунди по-късно, борейки се за въздух, запляска във водата и опита да се добере до брега. Лекси беше точно зад него.
— Долу има нещо! — извика, проправяйки си път до стената на басейна. Надигна се, излезе и побърза да се отдалечи. — Нещо ме сграбчи!
— Това бях аз, глупчо — отвърна Лекси. — Остана под вода прекалено дълго.
— Не! Преди това! Нещо ме хвана за глезена и ме завлече надолу!
— Райън, долу няма нищо — каза Лекси, докато плуваше към брега. — Съжалявам, че ти казах онези неща за Рита. Просто се…
— Виж! — Райън посочи глезена си. Там, по настръхналата бяла кожа над стъпалото му имаше три червени драскотини, обагрени с току-що изникнали капчици кръв. — Тръгвам си — заяви той и нахлузи бързо тениската и маратонките си. — Скапан зловещ басейн! — извика и хукна към вкъщи.
— Голяма си гаднярка — казах на сестра ми. Лекси изглеждаше шокирана. Никога не я наричах по подобен начин. Изгледа ме, като че не беше убедена коя въобще съм.
— Какво? Защо?
Пристъпих към нея и приближих лицето си на сантиметри от нейното. Миришеше на вода и желязо.
— Ти ли го сграбчи? — попитах я с непознат за мен гневен тон.
— Не! Е, хванах го за китката, но само за малко — колкото да го издърпам нагоре, но той изплува сам.
— Закълни се!
— Кълна се! Не бях аз. Не съм докосвала глупавото ти малко гадженце.
Смръщих ѝ се, бях бясна. В съзнанието ми изплува спомена за желанието, което веднъж бях отправила към басейна: сестра ми да не е толкова специална, да среща повече трудности в живота си, да ѝ се случи нещо лошо. Вгледах се в черната вода. Бях бясна и на нея, задето не беше изпълнила желанието ми.
Взирахме се една в друга в продължение на няколко секунди — аз с целия гняв, на който бях способна, а тя — с искрено объркване, изписано на лицето.
— Ако не си го сграбчила ши, тогава кой е оставил тези следи по глезена му?
Сестра ми сви рамене.
— Сигурно се е одраскал на камъните по стената. Долу е толкова тъмно. Когато останеш повечко време в дълбините, губиш ориентация. Виждаш несъществуващи неща. Представяш си разни образи.
Ами да, аз самата смятах, че съм видяла нещо долу. Бял проблясък, който бях взела за бледа ръка, а се бе оказал просто отражение.
— Във водата няма нищо друго, освен това, което сами водим със себе си.
Точно за това изречение се сещах всеки път, щом влезех в черната вода.
За него се сетих и когато Райън каза:
— Къщата е прекалено голяма за сам човек. Толкова далеч, без нито един съсед. Не си отседнала в нея, нали?