— Всъщност съм — признах. — Но вече сме двамата с Тед.
Огледа ме продължително, сякаш искаше да му кажа, че е прав, че къщата е адски зловеща и не бива да оставам там; че никой не бива да живее в нея.
— Знаеш ли — каза най-сетне, — няма как да не се обвинявам за случилото се. Тя идваше тук всяка сутрин. Излизаше да тича и после минаваше през пекарната. Последните няколко пъти ми се видя отнесена.
— В какъв смисъл? Маниакална?
Той поклати глава.
— Не съм сигурен. Изглеждаше някак… нервна. Странна. Но не като миналите пъти, когато изстрелваше по 100 думи в секунда. Беше различна Лекси. — Той замлъкна и ме погледна. — Изплашена Лекси.
Бях виждала сестра си изплашена един-единствен път — когато Райън не се появи на повърхността. Страхът не беше обичайна част от емоционалния ѝ репертоар.
— Скарахме се за една глупост.
— Скарахте се? За какво?
Той поклати глава и извърна поглед.
— За нищо. Казах ти, беше глупаво. Но тя се врътна и си тръгна — знаеш колко драматична можеше да бъде понякога, — и не се върна с дни. Трябваше да отида да я видя. Но не исках да я ядосвам още повече. Когато дойде за пръв път ѝ харесваше да има посетители и позволяваше на хора да използват басейна. После изведнъж затвори всичко. Дори сложи онези знаци, че преминаването е забранено.
— Знаеш ли какво се е променило? Какво я е накарало да се изолира така?
— Нямам представа — извърна отново поглед. — Не мога да кажа.
Беше също толкова лесно да разчета поведението му, колкото и когато бяхме деца, въпреки че той вече беше възрастен мъж. Знаех, без капка съмнение, че Райън ме лъже. Но не можех да разбера защо.
Допихме кафето си и се сбогувахме.
— Беше ми приятно да те видя отново, Джакс — каза и ме придърпа в топла прегръдка.
— На мен също — отвърнах, макар че в първия момент жестът му ме задуши. Секунда по-късно се отпуснах и отвърнах на прегръдката му, успокоена от чувството за близост. Може би не бе напълно искрен с мен за случилото се с Лекси, но ако изиграех правилно картите си, вероятно щях да го предразположа да ми каже истината.
— Ще се видим на службата утре. Междувременно, ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, обаждай ми се по всяко време на денонощието. — Той записа телефонния си номер на салфетка и ми го подаде.
Благодарих му и взех кутията и стека бира.
Райън изгледа дългия плосък кашон, който носех под мишница.
— Какво има в кутията?
— Не знам. Лекси си е поръчала нещо.
— Грижи се за себе си, Джакс. Обади ми се, ако животът в „Спароу крест“ ти дойде в повече. Вратата ми винаги е отворена за теб, имам една свободна стая.
Четиринайсета глава
16 септември 1929 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
Работата по Фестивала на падналите листа се превърна в някакво безумие: всеки ден съм навън, уреждам разни неща и правя приготовления. Днес преровихме кухнята в мазето на църквата, отделихме всички уреди и прибори и направихме списък какво още ще трябва да донесем, за да сготвим и поднесем пая с пиле. Уил ме провъзгласи за Кралицата на списъците. Шумът от драскането на молива по хартията ми се отразява добре. Записвам какво трябва да се направи, след което го правя и го задрасквам от списъка. Тези действия ми придават усещане за контрол.
Загубих контрола над тялото си. То расте по изцяло нови начини. Отпуснах шевовете на роклите си. При мисълта за храна, различна от овесена каша, хляб и ябълково пюре, стомахът ми се обръща. Дори косата ми сякаш има собствено мнение — стърчи по всевъзможни начини и отказва да бъде прибрана с фиби.
Уил твърди, че изглеждам прекрасно и бременността ми е придала здравословно сияние.
Чувствам се сякаш съм напуснала тялото си и се рея около него. Наблюдавам как издутата и подпухнала госпожа Монро задрасква задачи от списъка си, целува съпруга си по бузата, отпуска роклите си и разхлабва обувките си. Иска ми се да ѝ кажа, че няма контрол върху нищо.
Днес заварих ново писмо от Елайза у дома.
Моя прескъпа Етел,
Откакто горката Марта почина, съм много заета. Захванах се с тайно проучване. И не съм споделила откритията си нито с Бенсън, нито с когото и да било другиго. Първо на теб казвам.
Успях да се свържа с голяма част от хората, на които им се е случило „чудо“ в изворите. И наученото наистина е изключително притеснително.
Спомняш ли си музиканта, който за една нощ се превърна в сензация? Най-големият му син е бил прегазен от трамвай и е починал три седмици след като записът му се е изкачил до върха на класациите. Жената с излекуваната астма? Съпругът ѝ се разболял от охтика. Малкият Чарлс Уудкок вече ходи, но родителите му погребаха сестра му.