През по-голямата част от времето работата ми беше адски стресираща, но имаше и своите положителни моменти. И в тези положителни моменти, когато кравешкият трупиал не е просто кравешки трупиал, когато някое от момичетата се връща в кабинета ми с усмивка на уста, защото в училище е използвало техниките за овладяване на паническите атаки, които сме упражнявали — тогава всичко останало си заслужава. И макар да имах частна практика от по-малко от година, графикът ми винаги беше пълен и имах списък с чакащи клиенти. За съжаление, децата с проблеми нямаха край. А аз се заемах с най-трудните случаи — децата, от които всички останали се бяха отказали. Имах бакалавърска степен по психология, но след колежа поработих няколко години в сферата на общественото психично здраве, преди да се върна в училище за магистратура по социални дейности. Докато учех, работех на пълен работен ден, посещавах вечерни лекции и запълвах уикендите си с четене и писане. Децата винаги са били основният ми фокус.
Не беше нужно да си гении, за да разгадаеш защо се бях насочила към социалните дейности. Дори собственият ми терапевт, Барбара, обичаше да го изтъква: „Така и не си преодоляла факта, че не си успяла да помогнеш на сестра си, когато тя се е разболяла. Не си успяла да я спасиш, затова се опитваш да спасиш всички останали деца“. Посещавах Барбара още от студентка и бях убедена, че тя ме познава по-добре, отколкото аз познавам себе си — което пък не беше особено трудно предвид факта, че пазех шлифованите си наблюдателни умения и прозорливост за клиентите си и почти никога не ги насочвах към себе си.
Отворих очи, отпих от виното и забелязах, че лампичката на телефонния секретар мигаше. Девет нови съобщения. Стомахът ми се преобърна.
Бях сигурна от кого са, без дори да натискам копчето: Лекси. А щом беше звъняла толкова много пъти, без съмнение отново беше спряла лекарствата си. Когато не пиеше хапчетата, сякаш забравяше, че вече не си говорим. Че сме порядъчно отчуждени.
Телефонът иззвъня отново, като по часовник — обаждане номер десет. Следвайки дълбоко вкоренения си инстинкт за нужда от връзка със сестра ми, посегнах към слушалката, но сетне се спрях.
— Джакс? Джакс! — викаше сестра ми от секретаря. — Измерванията не лъжат. Това е наука! Шибаният научен подход. Изгради хипотеза и после я докажи.
Понякога минаваха месеци, преди да чуя гласа на сестра си. И тогава изведнъж ме заливаше поредният изблик на Лекси. Сякаш в даден момент си спомняше: Ами че аз имам сестра. Може би трябва да ѝ се обадя и да ѝ сервирам нещо адски загадъчно.
Истината беше, че през последната година, че и повече, с нея почти не бяхме разговаряли. Всъщност откакто баба почина от сърдечен удар, докато беше в Аризона, на единствената почивка в живота си, и остави почти всичките си спестявания на Лекси заедно с огромната си къща — „Спароу крест“, мястото, което толкова обичахме като малки и в което планирахме някога да живеем заедно. Леля Даян получи скромна сума пари, макар да се намираше в добро финансово положение и де факто да нямаше реална нужда от нея. От друга страна, аз бях затънала до гуша в студентски заеми, карах петнайсетгодишна кола и живеех в апартамент колкото кутия за обувки на другия край на страната — аз получих старата колекция от монети на дядо ми и няколко първи издания на книги. Нито едно от тези неща нямаше реална стойност. Да се гневя, задето не бях включена в завещанието, беше дребнава постъпка; сестра ми винаги е била всеобщата любимка. Знаех, че няма смисъл да се чувствам презряна, но се оказвах неспособна да го контролирам. И ми беше писнало да се правя, че няма никакъв проблем. Спрях да се обаждам на Лекси, за да проверя как е. Измислях си оправдания, за да не посещавам къщата, която вече бе изцяло нейно притежание. Разчитах леля Даян да ме информира за живота на Лекси в Бранденбург. Барбара ме насърчаваше да поставям граници и да се отделя от сестра ми. Каза ми, че решението да се дистанцирам от нея е най-здравословният избор, който съм правила от години, и то не само за мое добро, а и за доброто на Лекси. „Лекси трябва да се научи да се грижи по-добре за себе си и ти не ѝ помагаш, като непрекъснато се притичваш на помощ. А ти, Джаки, имаш нужда да се съсредоточиш върху собствения си живот и благополучието си. Трябва да разбереш коя си извън орбитата на сестра си.“