Когато се прибра, Уил ме завари с подпухнали от плач очи. Бях загорила тиквената супа и два самуна хляб. В кухнята се носеше миризма на изгоряло. Попита ме какво се е случило.
— Нещо с бебето ли?
От очите ми отново бликнаха сълзи. Отворих уста да му отговоря, но не успях. Може би изричането на думите щеше да ги превърне в истина. Или пък просто исках да го предпазя. Не ми се нравеше мисълта да му съобщя, че на толкова специално за нас място — мястото, на което заченахме детето ни — се е случило нещо толкова ужасяващо.
— Бебето е добре — отвърнах. — Обхванало ме е необяснимо самосъжаление. Вечерята е пълна катастрофа. Толкова съжалявам, Уил.
Той обви ръцете си около мен и ме притисна в прегръдката си.
— Престараваш се. Денонощно си заета с фестивала. А и забелязвам, че не спиш добре, по цяла нощ се мяташ в леглото. Имаш нужда от почивка, Етел.
Сложи ме да си легна и пъхна малко бяло хапченце под езика ми.
— Това ще ти помогне да се отпуснеш.
Затворих очи и сънувах, че съм се върнала при изворите с новороденото ми бебе. Елайза Хардинг се показва от дълбините. Само че това не е същата Елайза, която помня — сега е много по-бледа и със зелен оттенък на кожата. В косата ѝ са се заплели треви, а дъхът ѝ има остър, металически мирис. Устните ѝ са сини. А очите… Те са като два черни вира, тъмни като самата вода.
Пресяга се откъм водата, ръцете ѝ са непосилно дълги, а белите ѝ пръсти се превръщат в нокти, които сграбчват малкото ми момиче. Точно преди да я завлече под водата, Елайза се обръща към мен и ми казва: Не разбираш ли? Тя принадлежи на изворите.
Петнайсета глава
18 юни 2019 г.
— Джаки? Много съм притеснена — каза Карън. — Деклан проявява някои психотични симптоми. Постоянно повтаря, че рибите не са тези, за които се представят. Говори за чудовища, които понякога изглеждат като риби, а друг път като хора. Мислите му са страшно разпилени. Дори ти отправи бегла заплаха.
— На мен? Какво каза? — попитах задъхано, докато се изкачвах обратно към „Спароу крест“ с кашона под мишница и бирите в лявата ръка, а телефона в дясната.
— Че ще ти се случи нещо лошо.
Спрях, за да си поема дъх.
— Въобще не звучи като Деклан.
— Заяви, че рибите са му го казали. Чул ги да си говорят. Все още му приказват, въпреки че вече са умрели.
— Боже… — Около главата ми сякаш се стегна обръч. Горкият Деклан. В последно време се справяше толкова добре — беше един от успешните ми примери. Набързо прехвърлих срещите ни в ума си, убедена, че не бях забелязала и най-малък сигнал за нещо от случващото се в момента. Кои симптоми бях пропуснала?
— В миналото е бил асоциален и необщителен, но не знам да е имал халюцинации. Никога не е изпитвал затруднения с разпознаването на реалността.
— Джаки, трябва да бъде хоспитализиран. Обадих се тук-там и ги пратих с майка му в спешното на „Сентрал вали“. Но майка му не осъзнава сериозността на ситуацията и отказа да го заведе. Каза, че ѝ е омръзнало да бодат сина ѝ, да го тъпчат с лекарства и да го гледат под лупа.
— Наистина ли не вижда, че сега е различно? Той явно демонстрира психотични симптоми: дезорганизирано мислене, делюзия, халюцинации.
— Обсъдих всичко това с нея, но не смятам, че възприе и частица от казаното.
Продължих да ходя. Стигнах до края на автомобилната алея, където фамилията на баба беше изписана с големи бели букви на пощенската кутия: ХАРКНЕС.
— Добре, аз ще се обадя на госпожа Шипий. Колкото да се уверя, че го е завела в спешното, и да ѝ помогна да разбере, че постъпва правилно. Може ли да ми дадеш телефона ѝ?
Оставих кашона и бирата, изрових химикалка от чантата и записах телефонния номер на ръката си. После благодарих на Карън, затворих и направо набрах госпожа Шипий. Обаждането директно се пренасочи към гласова поща.
Оставих ѝ съобщение и я помолих да ми се обади при първа възможност. Обясних, че съм във Върмонт по семейни причини, но съм много загрижена за Деклан. Казах ѝ да се чувства спокойна да ми се обади по всяко време и ѝ оставих номерата и на мобилния си, и на стационарния телефон в „Спароу крест“.
Още на влизане у дома заварих Даян и баща ми в кухнята и макар още да нямаше пет часа, на масата между тях имаше ром и кутийки диетична кола.
— Ром с кола? — предложи Даян.
Припомних си решението си да не мрънкам за пиенето на баща ми и се усмихнах възможно най-жизнерадостно.
— Не, благодаря, взех си бира — отвърнах и отворих едно от кенчетата, преди да прибера останалите в хладилника. Имаше горчиво-цитрусов приятен вкус. — Видях се с Райън. Не ми каза, че Тери и Ранди се развеждат.