Даян като че ли стисна зъби за момент.
— Не съм ли?
— Леле — включи се Тед. — Наистина ли се развеждат? Учуден съм. Двамата изглеждаха перфектни един за друг.
Телефонът на Даян изчурулика. Тя сведе поглед към екрана и реши да не отговаря на човека, който ѝ бе писал.
— С баща ти обсъждаме какво ще правим утре — каза и остави телефона си с дисплея надолу върху масата, след което отпи от питието си. — Службата започва в един. Според мен трябва да сме в погребалния дом в дванайсет и половина. Поръчах да ми отпечатат няколко снимки на Лекси в голям формат, за да ги поставим на стойки из „Залата с лилиите“. Цветята са заявени. Според мен трябва да заложим на неформалния тон и да поканим отпред всеки, който желае да говори за Лекси. Няма да е лошо, в случай че сме в състояние, и ние тримата да кажем по няколко думи. Аз искам да прочета едно стихотворение на Мери Оливър — Лекси харесваше творбите ѝ.
Кимнах, отпих продължително от бирата и се облегнах на плота зад мен, върху който бях оставила кашона на Лекси.
— Аз ще говоря — казах накрая. Нямах представа точно какво. Можеш да кажеш истината, прошепна Лекси в ухото ми. Но коя истина по-точно? Имаше много, от които да си избера.
Как за много продължителен период се бяхме превърнали в липсващото късче една за друга? Как част от мен ѝ се възхищаваше и я боготвореше, но друга тайничко я мразеше, задето толкова лесно се превръщаше в център на вниманието? Как заболяването ѝ погълна и двете ни с острите си, стържещи зъби, след което ни изплю на парчета? Как се преместих в другия край на шибаната страна в опит да се дистанцирам от сестра си, да спра да опитвам да я спася с надеждата, че ще успея да спася себе си? Или как когато чухме завещанието на баба в адвокатската кантора, част от мен се пропука като крехка язовирна стена? Всички стари негодувания се върнаха със страшна сила и отмиха добрите чувства.
Миналата година, след като приключихме с нанасянето ѝ в „Спароу крест“, двете се сбогувахме на летището.
— Ела да живееш с мен в къщата. Както винаги сме мечтали. Шоуто на Джакс и Лекс, помниш ли? Вървим в двойка. Не съществува „аз“ без „ние“. Х гърлс — каза Лекси с показалец в готовност за нашето здрависвал.
Само че моите ръце останаха свити в юмруци от двете страни на тялото ми.
— Нали помниш, че баба остави къщата на теб? — отвърнах. — Ти беше нейната любимка. Винаги си била всеобщата любимка.
Тя ме изгледа невярващо.
— Не е честно! Нямам вина за това.
— Не. Ти никога не си виновна — вперих поглед в нейния с тежкия си сак на рамо. — Никога нищо не е честно. И никога нищо не се случва по твоя вина. В това се състои целият шибан проблем, Лекс.
Тогава за последно видях сестра си.
— Тед, и ши трябва да говориш. Знам, че Лекси би го искала. Кремираните ѝ останки ще ни очакват там — каза Даян, без да изчака отговора му. — Звучи абсурдно, сякаш говорим за трохите, останали на дъното на плик с понички… Но така ги нарече директорът в погребалния дом.
— Предпочитам да ги наричаме „праха“ — заяви баща ми.
— Съгласна съм — отвърнах.
— Е, без значение как ги наричаме, трябва да решим какво ще правим с тях — каза Даян. — Убедена съм, че Лекси не би желала да остане затворена в кутия или урна.
— Да ги пръснем над океана? — предложи Тед.
— Водата е добра идея — отвърнах. — Винаги се е чувствала по-добре във водата, отколкото на твърда земя. Аз гласувам за езерото Уилмор. Лекси обичаше да ходи там.
— Може да ги пуснем в басейна — отвърна баща ми.
С Даян се вторачихме невярващо в него. Наистина ли беше казал това, което чухме?
— Кажи ми, че се шегуваш — почти изсъсках.
— В него се научи да плува или по-скоро откри, че обожава плуването. В тази вода разбра повече за плуването, отколкото където и да било…
— Тя умря в този басейн, Тед — каза бавно Даян, сякаш се обръщаше към глупаво дете.
— Но и живя в него! — контрира я той.
— Няма да пръснем праха ѝ в този басейн! — заявих. — В никакъв случай! Боже, не мога да повярвам, че въобще обсъждаме подобна възможност.
— Не го обсъждаме — отговори Тед. — Точно там се крие проблемът. Правиш точно каквото винаги правеше с Лекси, Джакс. Прекъсваш разговора още преди да е започнал само защото вече си определила идеята като „налудничава“, което просто означава, че е извън зоната ти на комфорт, където се намира горе-долу всичко.