Вторачих се в баща ми.
— Ако под „зона на комфорт“ имаш предвид, че мисля рационално и трезво и отказвам да следвам пиянската ти мисловна нишка, то…
— Според мен — прекъсна ме Даян, — езерото е най-логичният избор. Моята приятелка Вал има кану. Все се опитва да ме въвлече в подобен род забавления на открито, които определено са извън моята комфортна зона. Накрая винаги се подувам от някой отровен бръшлян или от ухапвания от буболечки. — Тя се засмя нервно и потърка ръце, сякаш я засърбя само от мисълта.
Вторачихме се в нея с безизразни лица.
— Както и да е — продължи леля Даян, — може да вземем назаем кануто на Вал, да кажем по няколко думи и там да я пуснем да си иде.
Да я пуснем да си иде. Оставям думите да преминат през мен. Сякаш беше лесно. Една вечер бяхме на нейното легло, правехме сенки по тавана с помощта на фенерче и си шушукахме, за да не ни чуе баба.
— Знам, че имаме три години разлика, но сме като близначки — беше казала Лекси. Въобще не си приличахме. Хич даже. Дори на външен вид нямахме нищо общо. Аз бях наследила тъмните коса и очи на майка ни, а Лекси беше руса и синеока като баща ни. Когато го изтъкнах, тя отвърна:
— Такива са истинските близнаци, Джакс, две противоположности. Те са като ин и ян — балансират се един друг. Така правим и ние с теб. — Тя вирна показалец и го кръстоса с моя. — Х гърлс сега и завинаги.
Отново надигнах кенчето с бира.
— А какво ще правим след службата? — попитах ги. — Може би трябва да организираме някакво събиране?
— Може да наемем някакво място и да поканим хората на по чашка и нещо за хапване, след като си тръгнем от погребалния дом. Апартаментът ми не може да побере много хора, влязат ли повече от двама в кухнята ми, ставаме като сардини. В „Каса роса“ разполагат със зала в задната част, която изглежда доста приятна.
— Хайде да го направим тук — казах.
— Тук? — огледа се Даян.
— Джакс, сериозно ли? В Замъка на Дракула?
Кимнах.
— Сериозна съм, Тед. Това беше домът на Лекси — харесваше ѝ да живее тук. Със сигурност има достатъчно пространство. А и вече почистихме. Само трябва да купим нещо за хапване.
Баща ми се смръщи.
— Добре — отвърна Даян и грабна телефона си, за да си води записки. — Ще взема предостатъчно от всичко. Ако ни остане много храна, може да я раздадем на гостите на тръгване.
Телефонът ѝ изчурулика в ръцете ѝ.
— Извинете — изправи се рязко. — Трябва да се обадя.
Отиде в антрето и чух как прошепна: „Толкова се радвам, че се обади“. После изслуша човека от отсрещната страна и заговори тихо.
— Може ли да отворя една от бирите? — попита баща ми.
— Разбира се.
В коридора Даян се засмя, след което изфлиртува: „Така ли мислиш?“.
— Джакс, съжалявам — каза той след около минута неловко мълчание. — За това, което казах. Знам, че невинаги си отхвърляла Лекси. И съм наясно, че опитваше да я разбереш.
Това беше по-лошо и от критикуването. Тръснах глава.
— Не достатъчно. И аз съжалявам. Връщането тук ме обърка, замъгли мисълта ми. А загубата на Лекси… е… — затруднявах се да довърша изречението.
— Непоносимо трудна — каза баща ми.
— Виж — каза Даян откъм антрето, — трябва да затварям. Но скоро пак ще ти се обадя. Обещавам.
Върна се в кухнята с изчервено лице.
— Някоя от специалните ти приятелки ли беше? — попитах, но тя не ми отвърна. Вместо това взе чашата си и я доля с диетична кола.
— Още ли се виждаш с жената, която работеше в книжарница?
— Не — отвърна Даян.
— Джейн? Така ли се казваше?
— Не, това беше Силви — поправи ме тя. — Джейн беше данъчният адвокат. Това беше преди сто години.
— А, да, сещам се. Джейн беше тази с немския дог. Значи има някоя друга? — продължих с неудобните въпроси. — Да не е любителката на поезия, която преследваше?
Леля ми изглеждаше нетипично развълнувана.
— Какво има в онзи кашон? — попита баща ми и Даян го изгледа с благодарност, задето е сменил темата.
— Някаква поръчка на Лекси. Беше в универсалния магазин. Явно не е харесвала куриера на „ЮПиЕс“.
— Както и пощальона — добави Даян.
— Знаела си за това?
— Мислеше си, че я шпионират. Предложих ѝ да си наеме пощенска кутия в града. Стори ми се като най-лесното решение.
— Ясно — отвърнах. Човек трябва да си подбира битките.
— Да го отворим ли? — попита баща ми, след като вече беше извадил джобното си ножче. Внимателно проряза лепенките и всички затаихме дъх. По някакъв странен начин имах усещането, че съм получила съобщение от сестра ми.