Иска ми се да му кажа, че изворите, хотелът и детето ни имат връзка помежду си; че пожарът е някакъв вид знак — лоша поличба.
Но замълчавам. Просто се нося нагоре ли, нагоре, докато те не се превръщат в черни точици на земята, а аз… Аз изчезвам в облаците.
11 ноември 1929 г.
Фондовият пазар претърпя срив и банките навсякъде затварят. Опасявам се, че ни очакват мъчни времена. Уил все ми повтаря да не се притеснявам, че ще преживеем бурята, че лекарите винаги са нужни и че имаме достатъчно спестявания. И въпреки всичко се притеснявам да родя детето ни в момент, в който всичко изглежда толкова мрачно.
Но се старая. Опитвам да запазя спокойствие и да бъда щастлива, и усмивката ми никога да не пада от лицето ми.
Аз съм госпожа Монро, повтарям си. Заедно със съпруга ми ще преживеем бурята.
За съжаление, състоянието на съпруга на Мъртъл, Феликс, рязко се влоши. Всичко започна с болки в гърба, които бързо се усилиха. Не след дълго той вече не можеше да ходи и към момента е в инвалидна количка. Мъртъл казва, че болките му са непоносими.
Уил даде на Феликс лауданум за болката, но като изключим това, не успя да му помогне с нищо друго. Той смята, че гръбначният стълб и хълбоците му са силно увредени.
— Предвид степента на уврежданията съм изненадан, че въобще е успявал да ходи — каза ми веднъж. — Куршумът все още е заседнал в гръбнака му. Би трябвало да е инвалид до края на живота си.
Мъртъл ми довери, че ще отиде до изворите, за да вземе вода за Феликс. Сега лицето ѝ е по-слабо от последния път, в който я видях; изпъстрено е с бръчици, а под очите ѝ тъмнеят кръгове като синини. Заболяването на съпруга ѝ си взема своето. Опитах да я разубедя.
— Но там няма да има нищо. Само развалини.
— От хотела може и да са останали само развалини, но изворите би трябвало да продължават да функционират.
— Може да се окаже опасно — предупредих я, след като си спомних за снимката на все още димящите останки от хотела във вестника.
— Длъжна съм да опитам. Това е единствената надежда за горкичкия ми Феликс.
Замина вчера сутринта с автомобил, който дори не знае как да управлява добре.
Осъзнавам, че се взирам в сивото небе и голите клони на дърветата, които наподобяват фигури от клечки, треперещи на ноемврийския студ, и се притеснявам за нея. Дали е успяла да стигне невредима до Бранденбург? И какво ли е заварила там?
Ходя редовно на църква, но не си падам по молитвите. Не и по традиционния начин. Но все пак запалих свещичка за Мъртъл. Моля те, пази я, прошепнах. След това влязох в банята, извадих карфицата от роклята си и издрасках мъничко „М“ над глезена си.
12 ноември 1929 г.
Мъртъл се появи на прага ми, увита в дебело палто, вълнена шапка и плътен шал. Изпитах такова облекчение, че веднага обвих ръцете си около нея и я целунах по бузата. Тя обаче остана замръзнала като статуя, сякаш докосването ми я напрегна. Поканих я да влезе и се настанихме в кухнята на по чаша чай и пресен ябълков кекс. В кухнята беше топло и уютно, но въпреки това Мъртъл не свали палтото си.
— Не мога да се стопля — настоя. Подаде ми стъклен буркан с вода от изворите. Тя сякаш грееше — беше от пречупването на светлината, но въпреки всичко имах чувството, че държа буркан, пълен със звезди. От устните ми се откъсна едно „Ооо!“.
Мъчеха ме хиляди въпроси: беше ли останала някаква част от хотела? Ами градините? Пауните?
Тогава Мъртъл най-сетне разказа историята си.
— Огънят не беше засегнал басейна. Около него все още имаше ограда и вратичката беше заключена, но някой беше разбил веригата. Когато пристигнах, я заварих отворена. — Мъртъл замълча за миг. — И във водата имаше някого. — Ръката ѝ трепереше, докато държеше чаената чаша. — Етел, няма да ме помислиш за луда, ако ти кажа какво видях, нали?
— Разбира се, че няма — отвърнах и отпуснах ръката си върху нейната. Побиха ме тръпки, от нея се излъчваше студенина, сякаш притежаваше собствен северняшки полъх.
— Във водата имаше жена — започна Мъртъл и остави чашата си на масата, разсипвайки част от течността. — Беше гола. Плацикаше се сякаш беше разгара на лятото. Сякаш студът въобще не я притесняваше.
— Жена?
Тя не отговори, което ме наведе на мисълта, че се е отказала да завърши историята си. И част от мен бе наистина доволна от решението ѝ! Част от мен не искаше да чува остатъка.
Разбира се, сетих се за историята на Елайза как видяла малката Марта във водата.