Кухнята, която само преди миг бе окъпана в светлина и топлина, сякаш се помрачи.
— Да. Беше в трийсетте си години. Тъмна коса на каре, тъмни очи. Имаше белег под лявото си око — продължи Мъртъл.
Тялото ми изстина. Сърцето ми като че спря за две секунди, после за три. Бебето се размърда и причини леко пърхане в корема ми.
Прехапах език, за да не изкрещя.
Беше невъзможно! Нямаше как да е истина.
Лицето на Мъртъл придоби пепеляв оттенък.
— Помогна ми да напълня бурканите с вода.
Погледнах стъкления съд на масата — водата сякаш беше потъмняла.
— Насърчи ме да се присъединя към нея в басейна — каза Мъртъл. — Да се топна. Всъщност доста настояваше да го сторя. — Тя стисна зъби и дишането ѝ се ускори. — Отхвърлих предложението ѝ, като казах, че бързам да се прибера при Феликс. И си помислих… Не, сигурна бях, че ако бях влязла във водата, нямаше да изляза от нея. Не само заради студа. А заради нея. Може би другия път, каза жената, усмихна се и се гмурна под повърхността.
Спомних си колко невероятно студено беше в басейна, когато самата аз се потопих в него. Цялото ми тяло сякаш закрещя от шока. И онова усещане, сякаш безброй пръсти те докосват и ръце се протягат от мрака, за да те хванат.
— Тя се гмурна и повече не излезе на повърхността — каза Мъртъл. — Нямаше балончета, нито пък вълнички. Кой човек е способен да не остави и една следа след себе си? — Брадичката на Мъртъл започна да трепери. — Останах до басейна и наблюдавах водата, докато започна да се смрачава. Повтарях си, че трябва да се размърдам, да се гмурна след нея или да кажа на някого. Но вместо това останах там като статуя. Жената така и не се появи.
Седемнайсета глава
10 юни 2019 г.
Седях на първия ред до баща ми, на пластмасов сгъваем стол, и държах ръката му. Последния път, когато държах ръката му, бях все още съвсем малко момиче. Баща ми беше с износен черен костюм и вратовръзка. Същият, който бе носил първо на погребението на мама, а после — и на погребението на баба.
— Лекси имаше уникалната способност да привлича хората към себе си. — Даян попи очите си и продължи. — Непрекъснато намираше нови начини да ме изкара от зоната ми на комфорт. Тези от вас, които ме познават, са наясно, че зоната ми на комфорт далеч не е малка, така че това си беше постижение!
Из залата се разнесе смях.
— Имаше уникалната способност да вижда през глупостите и преструвките. Да разбира какво всъщност се случва в главата и в сърцето ти. — Гласът на Даян потрепери. — Лекси докосна животите на много хора. И днес, ако човек огледа добре залата, това е по-очевидно от всякога.
От погребалния дом се принудиха да донесат още столове и въпреки това закъснелите за службата останаха прави в дъното на залата. Струваше ми се, че половината жители на Бранденбург са дошли да се сбогуват със сестра ми. Познавах някои от тях. Други не бях виждала никога през живота си.
До Даян на дървена стойка беше поставена сива пластмасова урна, която трябваше да наподобява гранит. Служителят от погребалното бюро я беше оставил там. В нея имаше малка найлонова торбичка с праха на Лекси. Знам, че прахът е в найлоново пликче, защото преди началото на службата баща ми бе решил да махне капака на урната и да надникне вътре.
— Искам да видя — каза, докато отваряше съда, сякаш Лекси се бе превърнала в джин, който щеше да изскочи отвътре. Торбичката беше подсигурена с метална скоба и имаше етикетче с името на Лекси. Погледнах малката торбичка с дребен сиво-бял прашец и името на сестра ми на етикетчето — същинско доказателство, че Лекси наистина си бе отишла — и от гърдите ми се откъсна тихо, задавено ридание. Даян отпусна ръка върху моята. Баща ми прокара пръст по етикета с името ѝ и каза само: „От нея е останало толкова малко“.
С напредването на следобеда установих, че от една страна, татко беше прав, но от друга, грешеше. Наистина остатъкът от физическата ѝ същност не беше голям, но огромното въздействие на Лекси, духът ѝ — те бяха навсякъде. Бяха осезаеми дори във въздуха.
Първи говори баща ми.
— Лекси счупи матрицата — каза той с уверен и успокояващ глас. — И друг път сте чували този израз и вероятно сте си мислели „да, да, разбира се“, но за Лекси той важеше с пълна сила. — Погледът му обходи залата. — Тя беше най-близкият ми човек в целия свят. Единственият, който винаги ме разбираше, независимо от всичко. Имаше на какво да ме научи дори когато беше малка.
Разказа как Лекси се беше научила да кара колело — тя твърдо бе отказала помощните колела и чуждата помощ и се бе научила, спускайки се по склона отново и отново.