— На шестгодишна възраст показа повече смелост, отколкото някои хора показват през целия си живот.
Даян прочете поемата „Когато настъпи смъртта“ на Мери Оливър. В края ѝ всички в залата плачеха. Собствените ми гърди натежаха от разтърсващите ме ридания. Когато Даян ме покани да говоря, попих очите си с кърпичка, изправих се и запристъпвах към подиума с треперещи крака. Сестра ми ми зашепна на ухо. Ще им разкажеш ли как ме изхвърли от живота си, как дори не вдигаше телефона, когато ти се обаждах?
Погледнах към морето от лица, очи, втренчени в мен. Навярно все някаква част от тези хора беше наясно каква егоистична гаднярка съм била. Не си бях идвала цяла година, бях пропуснала Деня на благодарността, после Коледа и Великден. На челото ми изби тънък, слой студена пот. Издайническо пулсиране зад лявото ми око предвещаваше началото на убийствена мигрена.
— Имам толкова страхотни спомени с Лекси. И реших днес да споделя един от тях с вас. — Поех си дълбок, успокояващ дъх и продължих. — Когато сестра ми беше на девет, а аз на шест, тя реши да построи ракета.
Някои се засмяха, други закимаха. Баща ми се усмихна.
— Намери стар кашон от хладилник и го облепи с алуминиево фолио. Изряза прозорци отстрани и отгоре и ги покри с найлон. Завлече го в нашата стая, затвори вратата и спусна щорите. После донесе и големия метален фенер, който използвахме, когато къмпингувахме. Беше прикачила тенекиена кутия към него, а в края ѝ беше залепила още алуминиево фолио, което бе надупчила с игла. Когато включи фенера и насочи светлината му към тавана, целият беше обагрен в звезди.
Затворих очи и се пренесох във времето, наистина си спомних онзи ден.
„Време е за обратно броене, Джакс — беше ми казала. — Побързай. Не бива да закъсняваме.“
Прочистих гърлото си и продължих с историята.
— Онзи следобед пътешествахме из галактиката. Докоснахме се до пръстените на Юпитер, направихме си пикник на Плутон. Лекси накара звездите да се въртят, докато не ни се зави свят. Въобще не ми се връщаше на Земята — казах на хората. — Сестра ми беше магия.
Поканихме всички на събиране в „Спароу крест“. Преди да тръгнем, хората ни казаха, че за тях службата е била много трогателна. Даян ме представяше на човек след човек, докато всички образи не се сляха в съзнанието ми; знаех, че никога няма да запомня имената им. Всеки от тях имаше по някоя история със сестра ми. Научих, че всяка сряда следобед е посещавала фермерския пазар и е купувала органични ягоди, за да си направи сладко. Попитаха ме дали някога съм опитвала от сладкото на Лекси и аз излъгах, че съм. Разбрах и че е излагала акварелите си на местния арт панаир.
— Не знаех, че сестра ми е рисувала — отвърнах, неспособна да прикрия изненадата си.
Марси Дийгън, която оглавяваше местната творческа гилдия, ме изгледа с поглед, който казваше: Как е възможно това?, след което заяви:
— Беше доста талантлива. Успяваше да продаде всяка изложена картина. Аз самата купих една.
Мигрената вече беше започнала да ме измъчва и всеки непознат факт за живота на сестра ми се забиваше в мен подобно на отвертка в окото ми. Бях пропуснала толкова много неща. Нямах представа за голяма част от живота на човека, с когото някога поделях всичко.
— Ще се радвам да я видя — отвърнах.
След като жената се отдалечи, намерих баща ми и го попитах дали е знаел, че Лекси рисува.
— Акварели — каза той. — Не ги ли намери, докато чистеше?
Естествено, че знаеше.
— Не. — Само страници с надраскани бележки. Не бяхме открили нито една скица или картина, нито пък материали за рисуване.
Райън се приближи заедно с баба си Шърли, най-близката приятелка на баба. Тя ме прегърна учудващо силно за жена на осемдесет и осем.
— Толкова се радвам да те видя, мила. — Ухаеше на лак за коса и люляк. Толкова ми напомняше на баба ми, че от очите ми бликнаха сълзи. Плъзнах поглед из стаята и забелязах, че майката на Райън, Тери, говореше с Даян. Тери изглеждаше чудесно; ако не търсеше опора в бастуна си, никога не бих предположила, че има здравословен проблем. Имаше невероятно енергичен вид, докато кимаше на нещо, казано от Даян. Райън проследи погледа ми, огледа майка си, след което отново се извърна към мен.
— Ще върна баба в „Еджууд“ — каза Райън. — После с мама ще дойдем направо в „Спароу крест“.
Той се обърна към баба си и изрече бавно с малко по-силен тон:
— Ще отида да взема колата и ще спра отпред. Връщам се след секунда — след което я целуна по напудрената буза и забърза навън.