Докоснах водата, прокарвайки ръка през собствения си образ.
— Искам да се върне — прошепнах на водата. — Моля те. Просто искам Лекси да се върне.
За секунда ми се стори, че на водната повърхност има второ отражение, което се припокрива с моето. Притаих дъх и се приближих още повече. Почти изрекох името ѝ на глас.
Лекси?
Да, Джакс. Тук съм.
— Нали не смяташ да плуваш? — Подскочих. Райън беше зад мен. — Защото точно това ще се случи, ако се приближиш още малко. — Той изгледа предпазливо водата като стар враг, когото отдавна не беше виждал. След което ми подаде ръка и аз я поех и се изправих, като лекичко се олюлях. — Какво ще кажеш да се поразходим?
Все още държах ръката му, докато минавахме през портичката и тръгнахме към градината. Беше по-смайваща, отколкото я помнех. Пътеката, която водеше до нея, беше обградена от дневни лилии, цъфтящи зад редицата идеално симетрични бели камъни с размерите на юмрук. Когато бяхме деца, Лекси ги наричаше лунни камъни. Самата градина беше организирана в концентрични кръгове, с пътеки и малка беседка с решетки с рози в центъра. Лекси все повтаряше, че формата на градината ѝ напомня За паяжина. Градината беше обрасла: розите имаха нужда от подрязване и премахване на изсъхналите цветове; покрай пътеката и в цветните лехи бяха избуяли бурени. Зелените листа и цветовете бяха нашарени с дупки от буболечки. И въпреки липсата на поддръжка градината беше в разцвет. Докато се разхождахме, си спомних за следобедите, които с Лекси прекарвахме заедно с баба в градината, и как тя не спираше да изрежда имената на всяка една от розите: Снежна кралица, Китайска роза, Галска роза, Кралицата на Дания. „Повечето от тези рози — казваше ни тя, — са по-стари и от мен. Били са засадени, когато хотелът е отворил врати за пръв път.“ Тогава този факт ми се струваше толкова странен и впечатляващ: розови храсти, които са по-стари от баба, по-стари от „Спароу крест“.
Райън се насочи към беседката и двамата се настанихме на пейките в двата противоположни края, точно както правехме като деца. Въздухът носеше хлад и сладък аромат. Искаше ми се да се скрия тук за остатъка от следобеда.
— Държиш ли се? — попита ме Райън с изражение, издаващо загриженост.
— Всичко е сюрреалистично. Не мога да повярвам, че я няма. А днес научих толкова неща за нея, за които преди нямах представа. За собствената ми сестра.
Някой затръшна вратата на колата си и потегли.
— Сгафих, Рай. Отритнах я от живота си. Изпуснах толкова много неща. Дори ягодовото ѝ сладко. — Започнах да плача, което само усили болката в главата ми. — Цяла година се е справяла толкова добре, а аз съм го пропуснала…
— Трябва да престанеш да се обвиняваш. Лекси би ти простила. Знаеш го, нали?
Кимнах. Беше прав. Сестра ми не беше злопаметна.
— Адски ми е странно да съм отново в къщата — каза той.
— Последния път беше, когато двамата с Лекси се състезавахте кой ще задържи дъха си за по-дълго време. И ти каза, че нещо те е сграбчило.
Той ме изгледа, сякаш отново усеща нечий захват по крака си.
— Така и не се върна след това. Идваше до вратата и ни чакаше отвън.
Райън притихна. Беше толкова тих, че се зачудих дали не е затаил дъх.
— Джаки? — леля Даян се провикна от предната част на градината. — Там ли си?
— В градината съм — скокнах веднага на крака. Засякохме Даян на пътеката. Погледът ѝ излъчваше хлад, като че за да ми припомни, че ме е хванала да ги гледам. Сигурно се чудеше дали не съм казала на Райън на какво съм станала свидетел. — Марси дойде и те търси.
— Марси? — името не ми говореше нищо.
— Марси Дийгън. Ръководи творческата гилдия в града.
Кимнах.
— Ще я потърся.
— Аз ще нагледам майка ми — отбеляза Райън, — в случай че се е изморила.
— Мисля, че е до басейна — отвърна Даян.
Не ми отне кой знае колко време да открия Марси. Беше в преддверието, точно до избродирания надпис, който бях върнала на стената — „Човешко е да се греши, божествено — да се прощава“, — и държеше грижливо увит в бял чаршаф предмет.
— Здравейте — поздравих я. — Благодаря ви, че дойдохте. — Докоснах я леко по ръката и тя веднага се обърна към мен. — Хапването е в кухнята, а питиетата — в трапезарията.
— Нося ви картината — каза тя и ми подаде предмета. — Искам да ви я подаря. Мисля, че принадлежи на вас.
— Не мога да я приема — възпротивих се. — Въпреки че не бих отказала да я видя…
— Настоявам да я задържите. Така би пожелала Лекси.