— Това означава толкова много за мен.
Внимателно разгърнах плата. Сякаш повдигах ъгълчетата на призрачен костюм, чудейки се кой ли се крие отдолу.
Насреща ми се появи сестра ми. Стреснах се и едва не изпуснах подаръка.
Беше автопортрет на отражението на Лекси във водата — някъде трийсет на четирийсет сантиметра. И не беше просто вода, а водата в басейна. Беше се изобразила перфектно: прибраната в свободна конска опашка руса коса, обагреният в лунички нос, очите. Нямах представа, че сестра ми може да рисува така. В детството ни обичаше да си драска някакви неща. В колежа се записа на курс по рисуване, но така и не бях виждала творбите ѝ.
— По пътя насам се зачудих, дали тази картина няма да ви дойде… в повече толкова скоро? — попита Марси неспокойно. — Но тази определено ми беше любимата. Всички бяха подобни, бяха част от серия. За басейна. Понякога отражението беше нейното, понякога чуждо.
— В никакъв случай не ми идва в повече. Обожавам я. Какви други отражения е рисувала?
— На жени и момичета. Едно от тях беше на баба ви. Друго на майка ви.
Ето тях бих искала да видя.
— Понякога бяха хора, които не познавах.
— И къде са всичките тези картини?
— Лекси ги раздаде. Или продаде. Знам, че всички картини на панаира се продадоха. Магнетична е, нали? — каза, като се вгледа в акварела в ръцете ми.
— Познавате ли някои от купувачите? Бих се радвала да видя още нейни творби.
— Не и лично. Но ще разпитам и ще ви съобщя дали съм открила нещо.
Леля Даян се присъедини към нас.
— Виждала ли си баща си… Божичко — възкликна, след като видя картината, — тази не я бях виждала. Невероятна е!
Лекси прикова погледите и на двете ни и с Даян се загледахме мълчаливо в картината. Покрих творбата обратно с чаршафа и се обърнах към Марси:
— Отново ви благодаря. Картината означава толкова много за мен.
— Удоволствието е мое, миличка. Ще ви кажа, ако открия какво се е случило с някоя от останалите картини.
— Благодаря — повторих.
Отнесох картината горе в стаята ми и я оставих на сигурно място на леглото. Очите ми бяха вперени в тези на Лекси и умът ми се изпълни с въпроси. Какво е правила навън до басейна в онази последна нощ? Какви бяха всичките онези кодирани бележки, които беше оставила след себе си? Какво я бе накарало да си мисли, че удавянето на Рита преди толкова години може и да не е било инцидент? Един въпрос преливаше в следващия като падащи плочки от домино.
Замислих се за думите на Даян — че никога няма да разберем какво е отвело Лекси до басейна или какво е минавало през ума ѝ през последните ѝ дни. Но аз бях убедена, че това не е истина. Беше ни оставила следи. Подсказки към логиката на мисълта ѝ. Извърнах се и погледнах към белите картонени кашони в ъгъла на стаята, пълни с бележки, странни кодове, дневници и снимки, които Лекси беше оставила след себе си. Нямаше как да върна сестра си, но може би ако ги прегледах наистина внимателно, щях да зърна частичка от последните ѝ дни. Може би щях да открия отговорите на въпросите, които си задавах.
Тъкмо махах капака на първия кашон, когато чух нечий писък отвън. Откъм басейна. Изтичах долу към кухненската врата, после си спомних, че не мога да изляза оттам. Погледнах през кухненския прозорец и видях събралите се хора около ръба на басейна и поне един, който махаше и пляскаше във водата.
Хукнах през кухнята и дневната към входната врата и едва не пометох няколко госта. Излетях навън, взех завоя и минах през отворената порта.
Баща ми стоеше до басейна, беше подгизнал и кашляше. Райън, също мокър до кости, беше застанал на колене до него. Ръката му бе обгърнала баща ми; очите му бяха вперени в басейна. Даян се беше привела до тях.
— Някой да донесе кърпи! — нареди тя и две жени, които не познавах, забързаха през портичката към къщата. — Баща ти падна вътре — обясни Даян, след като ме видя. — Райън го извади.
Баща ми най-сетне спря да кашля.
— Добре съм. И не съм паднал!
Видях огромното плешиво петно отзад на посивялата му глава. Мокрите дрехи бяха прилепнали по измършавялото му тяло. Изглеждаше толкова тъжен и стар, като странна грохнала птица. Уязвимостта му ме смрази.
Погледнах към водата. Вътре имаше нещо, плуваше до ръба на басейна.
— Какво е това? — попитах.
Даян се наведе и го взе в ръка. Беше хартиена лодчица, направена от откъснат лист с редове. Даян поклати глава и я смачка.
— Боклук.
— Да не би да си паднал в опита си да вземеш лодчицата? — попитах баща ми.
— Не! И както вече казах, не съм паднал. Скочих.
— Защо? — попитах го.