— Вътре имаше някого — отвърна, почти шептейки. — Беше Лекси.
Осемнайсета глава
12 декември 1929 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
Бебето е добре. Расте и почуква своите тайни кодове в неспирно растящия ми корем. Буди ме посред нощ да ми каже: Здравей, аз съм тук, нося се в теб.
Старая се да съм постоянно заета. Църква в неделя. Кръжок по шиене в понеделник. Среща на спомагателния комитет в сряда. Бридж с дамите в четвъртък. Времената са трудни. Леярната затвори врати, а фабриката за хартия намали работното си време наполовина. Напоследък голяма част от пациентите на Уил се отплащат за услугите му с прясно мляко, яйца, масло, домашен високоалкохолен сайдер или като чистят снега. Ние не сме чак толкова засегнати, колкото са други, но имам чувството, че накъдето и да се обърна, виждам признаци за неприятности.
Гледам да съм постоянно заета, но предимно чакам. Сядам край огъня и чакам зимата да свърши и да дойде пролетта. Чакам бебето ни да се роди.
Горката Мъртъл не е същата, откакто се върна от изворите. Уил ѝ даде хапчета за нервите, но не мисля, че ѝ помагат. Отслабнала е още повече — роклите ѝ висят като на закачалка. Постоянно е на тръни и като че не може да си намери място. Плаши се и от собствената си сянка. Феликс вече е по-добре. Стана от инвалидната количка (Уил не може да разбере как е възможно това!) и сега той се грижи за нея. Тя продължава да ходи на църква и ми довери, че сънува кошмари за жената, която си мисли, че е видяла до изворите онзи ден. Казах ѝ, че ще е най-добре, ако забрави за това. „Спри да мислиш за нея — посъветвах я. — Феликс вече е добре. Съсредоточи се върху това!“
Колкото до мен, иска ми се да можех да забравя историята на Мъртъл. Дните стават все по-къси и студени, а аз не спирам да я разигравам в ума си и зимните сенки ми въртят номера. Станала съм също толкова плашлива, колкото е и Мъртъл.
По-зле е, когато съм сама в къщата. Тогава си пускам албума на Беси Смит на фонографа, който Уил ми подари за рождения ден миналата година, светвам всички лампи и си намирам работа. Пека самуни хляб, кърпя дрехи, работя по новата завивка, готвя апетитно задушено и печено. И си тананикам следната песничка: Аз съм госпожа Монро. Ще имам бебе. Всичко е наред. Аз съм щастлива, щастлива, щастлива.
И чистя. Чистя, докато се почувствам изтощена и ръцете ми не почервенеят и загрубеят. Бърша стените и подовете, лъскам дървените мебели. Полирам дървеното дюшеме. Къщата ни никога не е била по-безупречно чиста!
Гледам да съм заета, но през цялото време, докато меся хляба или топя парцала в кофата със сапунена вода, една част от мозъка ми разсъждава върху следния въпрос:
Възможно ли е Мъртъл наистина да е видяла Елайза Хардинг във водата?
Само от мисълта за това кожата ми настръхва много повече, отколкото от зимните ветрове, които се блъскат във вратите и прозорците на къщата.
15 декември 1929 г.
Днес настъпи първата истинска буря за сезона. Направих две чаши горещ шоколад и с Уил наблюдавахме как снегът се трупа по алеята и пътеката, обгръщайки къщата в тишина.
— Ще ни затрупа ли? — попитах.
— Разбира се, че не — отвърна Уил.
— Но ако все пак ни затрупа? Какво ще стане, ако вали толкова силно и продължително, че накрая не успеем да отворим вратата?
— Тогава, предполагам, ще ми се наложи да скоча през прозореца — засмя се той, след което се приведе към мен и ме целуна по носа. — Не се тревожи, Етел.
Затворих очи.
Аз съм госпожа Мокро, навън трупа сняг, но аз няма да се тревожа. Няма да се тревожа. Няма да се тревожа.
— За какво си мислиш, скъпа моя съпруго?
Отворих очи.
— Мисля си каква късметлийка съм.
Разпалихме огъня и играхме на „Не се сърди, човече“ — хвърляхме заровете и придвижвахме пионките по дъската. Във фурната имаше гърне с печено и аз изведнъж освирепях; напоследък ми се дояждат много странни неща: сурови картофи, манголд, кисело зеле, ментов мармалад. Онзи ден се хванах да ям кората на портокал и трябва да призная, че горчивината ѝ ми достави огромно удоволствие. Отидох в кухнята и отхапах от суровата ряпа от зимника, наслаждавайки се на песъчливия вкус на пръстта по нея.
Аз съм госпожа Монро. И имам апетит за странни неща.
Уил се настани до камината с чаша бренди в едната ръка и книга в другата. Аз отидох в килера, качих се на стола стълбичка и разместих консервираните домати от градината, лучената апетитка, зеления фасул. Зад тях, добре скрит, беше бурканът, който Мъртъл ми донесе, беше почти празен. Развинтих капака, отворих го и изпих последната глътка, която си пазех. Езикът ми изтръпна от острия металически вкус. Затворих очи и му се насладих. За няколко секунди бях отново край изворите, водата ме обгръщаше, милваше, знаеше всичките ми тайни и страхове. Нечия ръка ме хвана през кръста. Затаих дъх, готова да бъда повлечена в дълбините.