— Какво, за бога, правиш, Етел? — попита ме Уил. Очите ми рязко се отвориха и открих, че все още се крепя на стълбичката с празния буркан в ръка.
— Трябваше ми малко фасул за вечерята — отвърнах и се пресегнах за буркан със зелен фасул. Той ми помогна да сляза от стълбичката.
— Трябва да си по-внимателна — заяви Уил и погали огромния ми корем. Така и не ме попита за празния буркан в другата ми ръка.
1 януари 1930 г.
Феликс се влоши отново на Нова година. Мъртъл дотича до нас без палто и шапка и когато престъпи прага ни, беше почти премръзнала, с ледени висулки в косата и в истерия. Вкарах я на топло и я увих в дебело вълнено одеяло. „Всичко ще бъде наред — казах. — Уил Знае какво трябва да се направи.“ После ѝ сипах малко ябълково бренди, за успокоение на нервите.
Докато Уил подготвяше медицинската си чанта, тя се приближи до мен и прошепна: „Имаш ли още от водата? Колкото и да е?“. Очите ѝ шареха като обезумели, целите кървясали. Обясни, че техните запаси са свършили. Феликс изпил последната вода преди три дни и почти веднага загубил чувствителност в краката. Но този път изтръпването и парализата се разпрострели. Сега, каза ми Мъртъл, той не усещал и ръцете си. И още по-лошо, изпитвал затруднение при дишане.
— Има нужда от изворната вода, но все не мога да се наканя да ида — сгуши се в одеялото Мъртъл, стискайки ъгълчетата му в юмруци. Все още трепереше въпреки топлината в кухнята. — Трябваше да се върна там още преди да настъпи зимата, но ме беше страх. Бях ужасена. И сега съм ужасена.
Потупах я по гърба и я уверих, че всичко ще се нареди. Не биваше да давам подобни обещания.
Всъщност не можеше да бъде направено почти нищо. Уил прати Феликс в болницата с линейка и остана с тях.
На сутринта Феликс беше мъртъв. Казаха, че било от спинална инфекция. Толкова ужасен начин да започнеш новата си година.
Уил се прибра по изгрев, за да ми съобщи новината. Той добива определено изражение, когато трябва да поднесе толкова неприятна информация: в очите му се чете тъга, а веждите му се сключват в две тревожни бръчици. Взе ме в обятията си и ме целуна по главата.
— Честно да ти кажа, Етел, цяло чудо е, че преживя толкова много чудесни години след войната. Количеството на шрапнели в тялото му и нанесените от тях щети… Все още не мога да си обясня как въобще ходеше.
Понечих да облека палтото и да си сложа шапката.
— Етел, къде отиваш?
— При Мъртъл, разбира се. Не бива да остава сама. Той поклати глава и ми каза, че Мъртъл също е в болницата и е на тежки успокоителни.
— Тогава ще ида да я видя там.
Уил пое палтото от ръцете ми и го закачи обратно в гардероба.
— Напротив, няма да ходиш там. Мъртъл не е на себе си. В момента не е удачно да има посетители, а ако я видиш в този вид, само ще се разстроиш.
— Но аз…
— Ти трябва да помислиш за бебето — отвърна Уил и отпусна ръка на корема ми.
8 януари 1930 г.
Снощи отново сънувах басейна. Викаше ме по име. Гласът беше успокояващ, подобно на ромоленето на поточе по камъните. Напевно и познато. „Ти каза, че би дала всичко — напомни ми. — Всичко, за да имаш дете.“ „И какво искаш от мен?“, попитах.
Ромоленето се превърна в смях, който ме разтърси до дъното на душата ми.
Деветнайсета глава
19 юни 2019 г.
Стояхме на автомобилната алея. Райън беше облякъл дрехи от куфара на баща ми — напръскани с боя шорти и тениска „Гинес“. Мокрите му дрехи бяха в найлонова торбичка на задната седалка на колата му. Майка му го чакаше на пасажерското място. Изглеждаше едновременно шокирана и изтощена.
— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — каза Райън. Приближих се и го прегърнах.
— Благодаря ти. Ако не беше там да извадиш баща ми… — Няма за какво — погледна ме право в очите. — Може би ще му е обеца на ухото, че алкохолът и басейните не са добра комбинация.
Урок, който най-вероятно нямаше да бъде запомнен.
— Карай внимателно. Утре ще се отбия в пекарната. — Лека нощ — отвори вратата на колата си. — О, и, Джаки? Защо басейнът е разграфен и има отбелязки с пастел?
Шшшт. Нито дума, Джакс.
Замислих се за всички тайни на Лекси, които бях опазила през годините. Още една нямаше да ми навреди.