Кимнах.
— Тъкмо оглеждах белязките с пастел около басейна, отзад до оградата, когато чух плясък. Помислих си, че някой се е промъкнал и е скочил в басейна. Видях вълнички и балончета…
— От вятъра?
Той се вгледа в мен. Разказваше толкова напрегнато, че очите му бяха заблестели.
— Видях как една ръка се протяга! Имаше някой под водата! Давеше се!
— Възможно ли е да е било отражение?
Във водата няма нищо друго, освен това, което сами водим със себе си.
Затворих очи и в съзнанието ми изплува спомен. Как седях сама до басейна. Беше нощ, а аз бях малко дете.
Но не бях сама.
Имаше някого, нещо, във водата.
Отворих очи и се отърсих от спомена — ако това въобще беше спомен.
— Сигурен съм! — заяви баща ми. — Скочих във водата, без да се замисля — Дори не си събух обувките. Плувах към човека възможно най-бързо. Но той потъна. И изведнъж аз също потъвах. Някой ме дърпаше за крака. Реших, че е удавникът. Беше дезориентиран, паникьосан. Чувал съм, че спасяването на давещ се човек е много рисковано, защото вероятността да те завлече със себе си е огромна.
И аз го бях чувала на уроците по плуване, които баба караше двете ни с Лекси да взимаме всяко лято в езерото. Един от по-възрастните спасители ни го беше казал. Баща ми продължи.
— Борех се да изляза на повърхността. — Дишането му се беше ускорило, сякаш все още не му достигаше въздух. — После ме хвана за ръката. Дърпаше ме надолу. Видях лицето ѝ, Джакс. Беше Лекс. Познавам собствената си дъщеря!
— Страхът и адреналинът могат да правят с тялото и ума ти каквото пожелаят — отвърнах. Исках да ни върне обратно на твърда земя, тук, в реалността.
Той изправи гръб и ме погледна в очите.
— Значи смяташ, че съм се объркал? Че съм си я представил?
— Смятам, че във водата е страшно тъмно. Вътре е трудно да видиш собствената си ръка дори и да е пред лицето ти.
Той поклати глава с раздразнение.
— Сигурна съм, че си видял нещо — опитах по-меко. — Но също така знам колко е лесно да видиш какви ли не форми в тъмнината, да си представиш разни неща.
Знаех го, нали? Не бях ли виждала и аз такива неща във водата?
Мисълта ми отново забегна в онази нощ. Седях до басейна и се взирах в черната вода. Какво бях видяла?
— Лекси умря в този басейн само преди няколко дни. И няма нещо, което да искаш повече от това да я видиш отново. Знам, че и аз бих дала всичко, за да я върна. Мозъкът ти — под влиянието на алкохола и на непълния капацитет, на който е работил — е получил страховит стимул и е опитал да придаде смисъл на видяното за секунда. Показал ти е това, което би искал да се е случило. Абсолютно нормално е, Тед.
— Разбира се. Както кажеш, Джакс.
Когато най-сетне се качих обратно в стаята си, Лекси ме чакаше на леглото. Или поне картината ѝ. Бях забравила за нея и едва не подскочих.
— Глупачка — смъмрих се тихо.
Шубелийка, прошепна Лекси.
Взех картината и я подпрях на стената върху скрина. Лекси сякаш ме гледаше, без За мига. Приближих се и видях нещо в очите ѝ, в тъмните ѝ зеници. Отражение. Отражение на собственото ѝ отражение — Лекси на земята, отразена в очите на Лекси във водата.
Отпуснах се върху завивките, докато Лекси ме наблюдаваше. Чувствах се като пребита след алкохола, кодеина и неочакваното хвърляне на баща ми в басейна. Поне главоболието ми беше утихнало до далечно туптене. Мобилният ми беше включен в зарядното, където го оставих, след като се върнахме от погребалния дом. Имах две пропуснати повиквания и гласови съобщения — едно от Карън Хърст и едно от Барбара.
„Здрасти, Джаки, Барбара е, връщам обаждането. Свободна съм утре между един и три. Ако ти е удобно, обади ми се тогава. Ако не, звънни и ще се уговорим за друг ден.“
Следващото беше от Карън.
„Здрасти, Джаки, съжалявам, че те притеснявам отново, но се чудех дали си се свързала с Валъри Шипий? Двамата с Деклан така и не са отишли в болницата вчера, а тя не ми вдига. Надявам се ти да си имала по-голям успех. Много съм загрижена. Обади ми се, когато ти се удаде възможност. Благодаря.“
Телефонът ми не показваше пропуснати повиквания от Валъри Шипий. Мамка му. Беше късно, а аз бях пияна. Щях да опитам да се свържа с нея на сутринта.
Чувствах се неспокойна и емоционално изтощена, но не бях достатъчно изморена, за да заспя. Погледът ми отново попадна на купчината бели кашони в ъгъла на стаята ми, натъпкани с бележките на Лекси. Капакът на най-горния от тях все още беше на земята, където го бях захвърлила, след като чух крясъците край басейна. Отидох до кашона и прехвърлих няколко листа и изрезки. Как въобще щях да намеря някакъв смисъл в тях? Все пак реших да опитам. Взех първия лист хартия.