3 юни
Започнах да приемам водата, басейна, като самостоятелна жива единица. Създание със собствени нужди, желания, копнежи. Със собствен… глад.
6 юни
G11:13 ч. — 7,4 м
G11:17 ч. — 15 м
G11:22 ч. — над 50 м
Замислих се за тирадата ѝ по телефона. Измерванията не лъжат. Това е наука! Шибаният научен подход. Изгради хипотеза и после я докажи. Голяма част от бележките съдържаха същите кодове — като хронология на изследванията на басейна на Лекси. Мерките явно се променяха драстично в различните часове. Но как е възможно дълбочината да е една в един часа и съвсем различна през същата нощ? Не можеше. Отново чух гласа ѝ, който изрече последните ѝ думи към мен: Тя е тук, Джакс. Господи, тук е. Тези измервания изразяваха това, което Лекси си е мислела, че е видяла, това, което си е представяла. Погледнах към картината на сестра ми. „По дяволите, Лекс, какво си правила?“ Баща ми винаги ме обвиняваше, че отрязвам Лекси; че прекъсвам разговора, преди да е започнал.
Ако имах желание наистина да разбера сестра ми и нещата, които бе правила през последните месеци от живота си, трябваше да изляза от зоната си на комфорт. Щеше да ми се наложи да следвам уликите ѝ, да вървя по стъпките ѝ, независимо колко налудничави ми се струваха.
Иди да видиш сама, Джакс. Предизвиквам те.
Обърнах се към образа на Лекси от картината.
— Добре, Лекс. Хайде да започваме.
Тръгнах на пръсти по коридора и тихо подминах затворената врата на стаята на баба, където Даян спеше. Сякаш отново бях дете, което се промъкваше, за да налази хладилника или да се срещне с Райън за среднощно приключение. Тогава обаче Лекси винаги водеше, шъткайки ми с пръст, долепен до устните. Караше ме да обещая, че няма да издам нито звук. Нито дума, Джакс.
Когато бяхме тийнейджърки, с Лекси здравата нарушавахме бабиното правило номер едно. Сестра ми ме будеше в най-тъмните часове на нощта, шептейки: „Хайде, Джакс, време е“, и аз я следвах надолу по стълбите и навън през кухненската врата. Винаги разбирах кога сестра ми не си пиеше лекарствата, защото точно тогава ме караше да плуваме нощем. Водата я успокояваше, караше ума ѝ да затихне. Затова събличахме топлите пижами и влизахме в ледения басейн. Всеки път имах чувството, че умирам. Но и като че бях в сън — телата ни светлееха в черната вода и двете се отпускахме на повърхността рамо до рамо, докато ръцете и краката ни изтръпваха, а сърцата ни биеха живи. В един странен, но съвършен спомен, който пазя за Лекси, тя е на седемнайсет и се излежава гола в мрака, с коса, зализана назад, и стичаща се от тялото ѝ вода, докато пуши, отправяйки кръгчетата дим към закриващите луната черни облаци.
Докато слизах по стълбите, почти чувах шепота ѝ: Хайде, Джакс, време е. Влязох в кухнята, без да паля нито една лампа. Отворих чекмеджето, където бяхме прибрали фенерчето, което намерихме, докато чистихме. Включих го, за да се уверя, че работи, и кухнята се обля в светлина. Излязох през входната врата, като я отворих и затворих много внимателно, за да не събудя баща ми и леля. Бях наясно, че постъпката е глупава, както и че бях пияна и леко налудничава. Но трябваше да се уверя от първа ръка.
Щях да изляза, да видя със собствените си очи, че мерките за дълбочина в басейна са нормални, след което щях да се кача право в стаята си и да забравя, че съм се заиграла с идеята, че в бележките на сестра ми може и да има доза истина. Аз бях тази, която боравеше с логика. Тази, която си изкарваше хляба, помагайки на хора в криза. И ето ме сега — промъквах се, за да измеря дълбочината на басейна посред нощ и да разбера дали е бездънен. Абсурдно.
Каменната пътека, която завиваше покрай къщата и водеше до портичката към басейна, беше все още топла под босите ми крака; камъните явно не искаха да пуснат топлината от деня. Побутнах резето на портата и тя се отвори с шумно скърцане. Отбелязах си наум да я смажа на сутринта. Опитах да включа прожекторите, които баба беше монтирала за плуване в ранните утринни часове. Но без плуване нощем. Никога.
Прожекторите не светнаха. Вероятно и техните крушки бяха свалени, а ние така и не се бяхме сетили да ги заменим.
Значи онзи последен път Лекси беше влязла в басейна, обгърната в тъмнина. Свалила е шортите и тениската си и ги е оставила на ръба на басейна, където Даян, полицията и парамедиците са ги намерили на следващия ден. Изникна ми особена мисъл: ами ако не Лекси беше свалила или счупила всички крушки? Ами ако се е събудила в пълен мрак и не е успяла да включи нито една лампа? Чула е шум откъм басейна и е излязла да види какво се случва? Ами ако не е била сама?