— Всичко е наред — отвърнах втрещена и с бясно биещо в гърдите ми сърце.
Нищо не беше наред. Изобщо. Защото виждах нещо, което не беше възможно.
Ръката ми държеше фенерчето — същото фенерче, което преди по-малко от пет минути потъна в басейна. Беше мокро и хладно. Натиснах бутончето. Светна на мига.
Имаше две възможни обяснения за случващото се и докато стоях до водата с фенерчето в ръка, се зачудих кое от двете бе по-страховито: или безвъзвратно бях загубила ума си, или в дълбините наистина имаше някого.
Двайсета глава
11 февруари 1930 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
В раждането няма нищо тихо, чисто или лесно. Сякаш се разпукваш като ударено яйце. Никой не ме предупреди колко силна ще е болката. Никога не бях изпитвала нещо подобно.
Маргарет Джой реши да ни изненада с появата си три седмици по-рано. Роди се в спалнята ни в седем и деветнайсет тази сутрин. Толкова е мъничка, като миниатюрна кукла. Тежи два килограма и триста и петдесет грама.
Аз съм госпожа Монро и вече съм майка.
Вчера бях у дома и наблюдавах как небето потъмнява ли, потъмнява, докато навън се завихряше буря. Облаците бяха плътни, с лек оранжев оттенък, а въздухът беше тежък и задушлив. През целия ден чистих къщата, лъсках подовете, изпълнена със странна нервна енергия. Цялата вибрирах, подобно на камертон. Вероятно наближаващата вихрушка ме караше да се чувствам по този начин, така си мислех. И тогава, в следобедните часове падна мъгла. Никога не бях виждала подобна мъгла. Полази от реката и покри целия град. Засуети се около прозорците, промъкна се през пукнатините и изпълни къщата с влага, от която всяка костичка в тялото ме заболя. Беше ме обзело глупавото чувство, че мъглата е дошла за мен; че няма как да се скрия от нея. Натъпках кърпи в пукнатините по первазите и на праговете на входната и задната врата.
Светнах лампите в къщата и тъкмо се захванах да мия зеленчуците за вечеря, когато откъм прозореца се чу страховит трясък. После и още един. Надзърнах и видях как изгубени в мъглата птички се блъскаха в стъклата. Сигурно бяха цяло ято, защото една след друга срещаха прозрачната повърхност и падаха на Земята. Застрелках се из къщата да изгася всички лампи, защото реших, че именно светлината ги примамва насам. Когато птиците най-сетне спряха да се удрят в прозорците, навън се заизсипва сняг и суграшица.
Когато Уил се прибра подгизнал и замръзнал, ме завари седнала в тъмното да плача за птиците. Трябвало да остави колата пред офиса си в другия край на града и се прибрал пеша, защото пътищата вече били непроходими.
Не хапнах нищо на вечеря. Нямах никакъв апетит. Към седем водите ми изтекоха и започнаха контракциите.
— Прекалено е рано!
— Бебетата идват, когато са готови да дойдат — успокои ме Уил. — А малката Брунхилда няма търпение да се срещнем. — Усмихна се и започна да се подготвя за израждането ѝ у дома. — Изродил съм много, много бебета — целуна ме по главата. — Довери ми се, скъпа съпруго. Всичко ще бъде съвсем наред.
Раждането продължи дванайсет часа, докато накрая успях да я изтласкам на бял свят. Не бях на себе си от изтощение, когато Уил я положи в ръцете ми.
— Толкова е крехка. Като мъничко птиченце. — Целунах я по влажната мъхеста главичка. — Като врабче. Моето малко врабче дете.
Толкова е малка и перфектна. Кожата ѝ е бяла като порцелан. Косата ѝ е гарвановочерна. А очите ѝ напомнят на развълнувано море. Има сериозно, почти тревожно личице — толкова е странно да видиш подобно изражение на бебенце. Не виждам прилика нито с мен, нито с Уил. Тя е абсолютно самостоятелно същество. Погледите ни се впиха един в друг, моят и нейният, и дъхът ми почти секна.
С погледите си сякаш казвахме една на друга: Ето те, най-сетне си тук.
Двайсет и първа глава
20 юни 2019 г.
Събуждам се от аромата на кафе и бекон.
Сънувах, че Лекси дойде в стаята ми и застана в ъгъла — миришеше на басейна и от нея се стичаше вода. Задавахме си гатанки. Моите бяха от старите, с които се предизвикват децата в училище: Има четири крака и тяло, но не може да ходи. Що е то? Маса!
Тези на Лекси обаче нямаха никакъв смисъл: Има хриле йена рогови точки. Що е то? Бруклинският мост!
Последната ѝ гатанка обаче остана в съзнанието ми и след като станах. Студено е, мрачно е и мирише на развалени яйца. Що е то?