Ето я, гледаше ме от картината върху скрина, вторачена в собственото си отражение като самостоятелна версия на нарцис.
Погледът ми се отмести към ъгъла, в който Лекси беше застанала в съня ми. Прасчо се беше свил на пода, отпуснал глава на предните си лапи, и се взираше в мен с жълтите си очи.
Станах от леглото и слязох в кухнята. Главата ми тежеше, а мислите ми потънаха в мъглявина, щом се опитах да изровя от тях логично обяснение за случилото се с фенерчето снощи. Наистина ли го бях видяла да пада? Все пак бях разсеяна, изплашена и вероятно не бях забелязала, че всъщност не се беше търколило във водата. Може би, казах си, през цялото време е било на ръба на басейна. Сигурно така е станало.
Ами примигващата светлина, която зърнах в дълбините? И нея ли си бях въобразила? Ами плясъкът?
— Добро утро, Джакс — поздрави баща ми. Беше до печката и приготвяше бекон на голямата грил плоча, на която баба преди ни правеше палачинки: обикновени за мен и с шоколадови парченца за Лекси. До плочата имаше огромен тиган, пълен с домашни пържени картофки. — Надявам се да си гладна. — Той счупи две яйца и пак се обърна към мен: — Рохки на очи, нали?
Лекси обичаше яйцата рохки на очи, не аз.
— Бъркани и по-препържени. — Все още нямаше и девет часът. Тед, когото познавах, ставаше следобед. Освен това не помнех някога да ми е приготвял закуска. — Не знаех, че можеш да готвиш.
— Ха! — отвърна развеселен. — Значи трябва да се подготвиш за пиршество. Да събудим ли Даян?
— Не — отсякох, докато си сипвах бленуваната чаша кафе. — Остави я да поспи. Станал си доста рано.
— Сънувах страхотни неща. — Изглеждаше по момчешки замечтан. Седнах край кухненската маса и забелязах скицник, набор от моливи за рисуване, гума и острилка. — Намерих художническите материали на сестра ти на тавана и се самообслужих — отбеляза, като проследи погледа ми.
— На табана? Кога се качи там?
Докато бяхме деца, на нас с Лекси ни беше забранено да ходим на тавана. Когато майка ми и леля Даян били още малки, баба им живеела на тавана. Месинговото ѝ легло все още беше там, покрито с чаршаф, като че тя все още спеше там. Бях се качвала няколко пъти и винаги се стрясках. Бях чувала достатъчно истории от мама и леля Даян за бедната им възрастна баба, която изкуфяла и държала зъбите си в буркан до леглото. Страхувах се да не се натъкна или на нея или на зъбите ѝ в мрака горе.
— Стори ми се… Стори ми се, че чух шум и се качих да проверя, явно е била някоя мишка. Както и да е, сестра ти е превърнала част от тавана в студио. Започнах да скицирам някои образи от снощните ми сънища. Трябва да призная, че е хубаво отново да запретна ръкави. От много време не съм се отдавал на истинско, извиращо право от душата ми изкуство. Бях започнал да си мисля, че старото ми вдъхновение е пресъхнало — че е било премазано от неспирното рисуване на гадни пейзажи от Кий Уест за туристите. Но това тук може би е най-доброто, което съм правил от години.
Яйцата се приземиха в тигана със съскане и Тед веднага ги разбърка с шпатулата.
Пресегнах се към скицника. Като момиче обожавах рисунките и картините му: той работеше с размах и използваше ярки цветни петна. Вдъхновяваха го немските експресионисти: Клее, Кандински, Марк.
— Тц-тц — скастри ме Тед и размаха заплашително покритата с яйца шпатула. — Все още не съм готов да ти ги покажа.
— Добре — дръпнах ръката си. — Намери ли някои от картините на Лекси горе?
— Само няколко скици и наченати картини; нямах представа, че има толкова точно око за тези работи.
Тед сипа от яйцата, бекона и домашните пържени картофки в две чинии и седна до мен.
— За какво бяха сънищата ти?
— Ще ти разкажа, когато ти покажа и скиците. Дотогава — нито дума.
Нито дума, Джакс. Не казвай на никого.
— Тед, какво знаеш за въображаемата приятелка на Рита?
— Марта ли? Нищо особено. Само няколко истории, които ми е разказвала майка ти. Рита казвала, че тя живее в басейна, но понякога излизала. Рита карала баба ти да слага допълнителна порция от вечерята за нея на масата. И когато Марта не я изяждала, Рита изнасяла чинията и я оставяла до басейна.
— Марта е била малко момиченце, нали?
Той кимна.
— Така била казала Рита. Малко момиче почти на нейната възраст.
Спомних си рисунките на Марта, които бях виждала — малко момиче с бледоруса коса и сини очи — подобно на тази в кутията на старата настолна игра „Змии и стълби“.
— Откъде този внезапен интерес към Марта? — попита ме Тед.
— Марта? — включи се Даян, която тъкмо бе влязла в кухнята и се беше насочила право към кафеварката. — Коя е Марта? — Беше облечена в стари шорти за тичане и тениска на Лекси. Косата ѝ не приличаше на нищо, а тъмните кръгове под очите ѝ наподобяваха полилавели синини.