Спомних си колко отчаяно исках всичко това, когато ни прочетоха завещанието на баба. Колко дълбоко бях наранена и колко бях бясна, че не бях получила и едно от притежанията ѝ. А сега… исках единствено сестра ми да се върне.
— Работя със способен имотен мениджър, който може да поддържа къщата, докато вземеш решение. Можем да я дадем под наем, ако имаш нужда от допълнителен доход. Можем и да оставим вещите на сестра ти на склад до момента, в който си готова да ги прегледаш.
— Искаш ли къщата? — попитах я. — Баба беше твоя майка. Израснала си тук. Може би трябва ти да я наследиш?
— Сигурна съм в едно и то е, че не искам тази къща. И майка ми го знаеше. С този имот — включително проклетия басейн — приключихме преди много години. — Тя замълча и извърна поглед. — Остава и въпросът с тръста.
Баба ни беше основала фонд още когато стана ясно, че Лекси може би никога няма да може да се издържа сама. Не бях наясно с подробностите, но бях изпитала огромно облекчение, че сестра ми нямаше да разчита на мен и жалката ми заплата за издръжка.
— Беше предвидено тръстът да премине в притежание на децата на Лекси, в случай че тя има такива. В противен случай трябваше да остане за теб.
Онемях.
— Адвокатът, отговорен за тези дела, се казва Майкъл Нокс. Ще се свърже с теб съвсем скоро.
— Тръстът изплаща издръжка на всеки три месеца; и сумата хич не е малка — допълни баща ми.
Ето го — пробождането от вината и съжалението, че съществуваха факти от живота на сестра ми, с които въобще не бях наясно.
— Ще отскоча до вкъщи да се приведа в човешки вид и тръгвам към офиса — каза Даян. — Ще взема вино и нещо за хапване за вечеря и ще се върна по-късно.
— Чудесно.
— Звучи добре — каза баща ми.
— Междувременно — хвърли ни предупредителни погледи леля, ми — няма да е зле двамата да излезете поне за малко от тази къща. И не се приближавайте до проклетия басейн.
Стълбището, което отвеждаше до тавана, беше тясно и мрачно. Щом стигнах горе, ме удари миризма на прах, нафталин и отдавна изоставени от собствениците си вещи. Флоралният тапет с времето бе пожълтял и на места се бе прокъсал. Широките дъски на боровото дюшеме някога са били боядисани в бяло, но вече се бяха нацепили и износили до истинския си цвят.
Вляво, точно до вратата, стърчеше закачалка, прегърбена под тежестта на стари палта. Под нея имаше масивен сандък от кедрово дърво, пълен с покривки, завеси, вълнено одеяло и износено бяло-жълто бебешко юрганче. Затворих сандъка и се обърнах към прилепеното до стената месингово легло, което все още бе покрито с бял чаршаф. Притаих дъх и отметнах покривалото. Какво очаквах да видя? Мумифицирана възрастна жена? Или буркан с тракащи зъби?
Отдолу, разбира се, ме очакваше единствено лекьосан стар матрак.
Усетих движение зад себе си. Обърнах се бавно. Палтата се мърдаха, поклащайки се от закачалката. Някой се криеше зад тях.
— Ехо?
Иззад дрехите изскочи Прасчо и така ме стресна, че залитнах назад.
— По дяволите, Прасчо!
Той се отърка в крака ми и замърка, явно безкрайно доволен от себе си.
Слънчевата светлина нахлуваше през големия полукръгъл прозорец. Проправих си път до него, като разритах купчини хартии и снимки. Под прозореца имаше стара сгъваема масичка, която Лекси беше използвала. Тубички с боя, непочистени четки, палитри с наслоени засъхнали смесици от цветове. Зарязани чаши и малки чинийки с трохи. Още джойнтове, изгасени в различни съдинки. И накрая, три предмета, които веднага разпознах: кристална брава под формата на топка, потъмняла сребърна вилица и порцеланово кранче, на което с черни букви бе изписана думата „СТУДЕНО“. Съкровищата от стария хотел, които с Лекси бяхме намерили в гората още като деца!
В деня, в който намерихме топчестата брава, зарината под купища листа, я помислихме за гигантски диамант. После Лекси я вдигна.
— Това е брава!
— Сигурно е от стария хотел — отвърнах.
Огледахме я хубаво и се редувахме кой да я подържи, като същевременно я почистихме от пръстта.
— Как си представяш хотела? Сигурно е бил доста луксозен, а?
Лекси се огледа насред гората и примижа.
— Може би — каза с усмивка. — А може би е все още тук.
— Хм?
— Може би някъде има магическа врата, която води към хотела.
— Тоест в друг свят?
Тя кимна.
— Магичен свят, в който само ние можем да влезем, защото намерихме бравата. Той е скрит някъде тук, в гората. Оттам идва и паунът!