— Да бе — засмях се. — Паун от магичен свят? Звучи ми логично, Лекс.
Взех бравата от художническата масичка на Лекси, Завъртях я в ръка и кристалът пречупи светлината от прозореца. Притаих дъх. Стаята обаче остана все така тиха. Не се отвори никаква магична врата.
Прасчо измяука и ме погледна, сякаш искаше да ми каже: А ти какво очакваше?
На масата имаше скица на бравата, направена с молив. Оставих кристалната топка и пристъпих към стената, на която бяха закачени скици и акварели: на сребърната вилица, на порцелановото кранче, на цветя, на градината, имаше и лист, на който Лекси беше скицирала лявата си ръка.
Пресегнах се и докоснах пръстите. Толкова ми се искаше това наистина да беше ръката ѝ, а не рисунка с въглен, която дланта ми размаза.
Отдръпнах ръка веднага щом осъзнах, че съсипвам скицата ѝ.
Може би въобще не трябваше да се качвам тук.
Сякаш бях нахлула в личното кътче на Лекси и го оглеждах, макар да не бе предвидено за любопитния ми поглед. Ако искаше да знам, че рисува, вероятно щеше да ми го каже.
Вероятно щях да ти кажа, ако си вдигаше телефона.
Отдясно имаше статив с незавършена картина на паун. Тялото му беше ярко, почти иридесцентно синьо, опашката му бе разперена и зелените петна по нея напомняха за ужасяващи очи, а клюнът му зееше отворен в писък. Имаше нещо тревожно в това изображение.
Взех един опърпан скицник и започнах да прелиствам страниците. Баща ми винаги бе твърдял, че Лекси има душа на художник, но аз така и не я бях възприела като такъв. Кога беше започнала да рисува? Беше ли ми споменала? Да не би да бях забравила? Или по-лошо, бях ли я слушала въобще? Колко неща бях пропуснала, защото понякога Лекси говореше като картечница и аз се отнасях, повтаряйки: „Аха, да, аха, да“?
Джакс, проблемът с теб е, че не знаеш как да живееш за момента. Не оценяваш случващото се тук и сега.
Сестра ми беше права. Тя умееше да изживява всеки един момент, изстискваше го максимално, докато аз сякаш все го пропусках, защото бях твърде заета да се възмущавам, че за пореден път ми се налага да слушам налудничавите ѝ теории, докато имах да правя други, далеч по-важни неща. А сега вече беше късно да ѝ обещая, че ще се поправя.
Почти всички листи бяха почти запълнен със скици — някои датирани, други не. Повечето явно бяха от началото на лятото. Рисунка на кухненската мивка, в която има една-единствена порцеланова чаена чашка с употребена торбичка „Липтън“ в нея. Произволни гледки из къщата: столовете в трапезарията, полукръглия прозорец на тавана, старата вана с крачета, рокля, която виси на закачалка от вратата. После започнаха скиците на цветя — на някои от тях беше изписала датата и името на цветето: незабравки, перуники, брадати карамфили.
Прелистих още една страница и видях рисунка на жена, която не познавах. Тя беше в басейна, а на заден план се виждаше „Спароу крест“. Тъмната ѝ коса беше подстригана на каре, големите ѝ тъмни очи проблясваха с особена дяволитост. Под лявото ѝ око имаше белег. Изглеждаше сякаш се закачаше със сестра ми, като че между тях имаше някаква вътрешна шега, която след завършването на картината е довела до шумен кикот. Лекси беше поставила дата в долния десен ъгъл: 10 юни.
Коя беше тя? Със сигурност не бе присъствала на възпоменателната служба — в противен случай щях да запомня това лице. Продължих нататък. Латинки. Люляк. Флокс. Рози. Страница след страница рози. И след тях още една скица на жената с тъмната коса, този път обаче излегната гола до басейна. Беше през нощта — по терасата се очертаваха черни сенки, а басейнът зад нея излъчваше плътен мрак. Кожата ѝ сякаш грееше, излъчваше светлина. В ъгъла на рисунката Лекси бе надраскала: Дрямка след среднощното плуване. Взрях се в скицата, в притворените очи на жената, в тъмните ареоли, които обгръщаха зърната, в нежния триъгълник окосмение. Усещането напомняше воайорство. Картината криеше някаква интимност, чувство за копнеж. Дали Лекси и тази жена са били любовници? Сестра ми беше ли ѝ показала тази скица? Или я бе запазила за себе си?
Отново отгърнах страницата. Следваха детайлни рисунки на входната врата и няколко от прозорците в къщата. На портата към басейна. На цялата къща, както се вижда от дъното на алеята. Божия и Дяволския хълм се очертаваха в далечината. Гъстата гора, където бяхме открили съкровищата си от стария хотел и в която Лекси настояваше, че е видяла пауна.
Когато показахме на баба какво сме намерили, тя ни предупреди да не припарваме до гората.