Отгърнах на странна рисунка: очертанията бяха на „Спароу крест“, но под тях (или може би над тях?) имаше по-светла скица с молив на много по-голяма сграда на три етажа с тераса наоколо. Хотел „Бранденбург спрингс“. Двете здания изглеждаха свързани, дори преплетени едно в друго — едното по-явно, а другото — прилично на призрак.
В дъното на страницата беше написала: Ключът към тълкуването на настоящето се крие в миналото. Следваха няколко напълно нечетивни думи и едно заградено име: Елайза Хардинг. Остатъкът от скицника беше запълнен с рисунки на басейна — манията на сестра ми, изложена на хартия.
Напомни ми за рисунката на Деклан с бурното море и чудовищните риби. С плувеца, който биваше завлечен надолу. И то не кой да е плувец, а самата аз.
Затворих очи и усетих минералния привкус на черната вода в устата си, докато потъвах.
— Мамка му! — изпълних дробовете си с въздух и се върнах в реалността. Деклан!
Трябваше да се оправя с майка му и да се чуя с Карън. Щях да им се обадя веднага щом слезех долу.
Прелистих набързо останалите рисунки на Лекси. На тях басейнът беше толкова реалистичен, че можех да усетя студената вода, острата минерална миризма. На някои от рисунките като че разпознавах лице във водата, на други загатната бледа ръка или крак. Дали това отново бе дамата с тъмната коса? Или някой друг? На една от скиците бях убедена, че виждам как собственото ми лице гледа нагоре.
Затворих скицника, оставих го в дъното на масичката и се разрових в купчините хартии на пода — копирани страници и записи от дневника ѝ.
17 май
Баба не напускаше „Спароу крест“, защото НЕ Е МОЖЕЛА.
Знаела е, че това ще я убие.
Знаела е и въпреки това е отишла.
Никога не е ходила никъде. Накрая е искала да види пустинята.
Под листовете беше заровен стар кожен албум. Разтворих го и видях стари, пожълтели снимки на прабаба и прадядо ми в цялата им прелест. Той изглеждаше сякаш всеки момент ще се разсмее; тя беше толкова нежна, че ми се виждаше невъзможно един ден да се превърне в изкуфялата старица на тавана, която бе ужасявала мама и леля Даян.
Видях ги на снимка от сватбата им. Бяха прекарали медения си месец в Европа. Прелистих няколко страници и стигнах до стара обява, залепена в албума: „Каним ви в курортен хотел «Бранденбург спрингс» — най-новата предпочитана дестинация за по-взискателните клиенти, сгушена в подножието на Грийн маунтънс, Върмонт. Докоснете се до водата и изпитайте легендарните лечебни свойства на нашите естествени извори! Неповторимият извор на младостта и жизнеността на Върмонт!
Луксозният ни хотел разполага с 35 самостоятелни стаи, снабдени с вода от прочутите Бранденбургски извори. Трапезария с готвач на световно ниво, зимна градина, тенискортове, безупречни градини. Отворено от май до ноември. Не отлагайте! Резервирайте стаята си още днес!“
На обявата беше нарисуван голям триетажен хотел, опасан с веранда — точно копие на сградата от скицата на Лекси. Пейзажът зад него ми бе добре познат: Божия и Дяволския хълм.
Никога досега не бях виждала изображение на стария хотел. Само бяхме чували истории за него — дори не цели истории, а само части от тях, отделни слухове. Но този албум съдържаше неоспоримо доказателство, че отдавна на мястото на „Спароу крест“ бе имало огромен хотел. Този факт ме остави без думи.
— Още ли си горе, Джакс? — провикна се баща ми от стълбището.
— Да — отвърнах, без да свалям поглед от старата реклама с рисунката на хотела.
Ключът към тълкуването на настоящето се крие в миналото.
— Ще слезеш ли? Имаме гости.
Забързах надолу по стълбите, гушнала албума.
— Виж какво намерих. Има го и стария хотел — подадох му го. — Някога виждал ли си го нарисуван?
— Не. Адски странно. Майка ти ми е казвала, че някога тук е имало хотел, но нямах представа, че е бил толкова голям.
Тед прелисти страниците през поредица от снимки от периода на строежа на „Спароу крест“, но нямаше нищо повече за хотела. После се върна на страницата с обявата.
— Знаеш ли какво се е случило с него? — попитах.
— Не — поклати глава той. — Знам само, че хотелът беше една от многото теми табу за баба ти.
Кимнах. Рита. Хотелът. Историите за басейна. Това бяха част от нещата, за които ни бяха предупредили да не говорим в нейно присъствие.
— Ехо! — провикна се глас отдолу.
— О, щях да забравя! — каза баща ми. — Райън дойде и ни донесе цял куп вкусотии.
Райън беше в кухнята, а на масата се мъдреше бяла картонена кутия с кифлички и мъфини. Беше ни донесъл и пакет кафе на зърна за еспресо и стъклена бутилка мляко.