— Разбирам. Просто внимавай с очакванията. Не искам да си мислиш, че така ще откриеш някакви отговори.
— Знам. Само още въпроси. Но за момента и това ми стига.
Така и не ѝ разказах за случката край басейна от миналата вечер.
Двайсет и втора глава
3 март 1930 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
Нещо не е наред с бебето. Веднага го забелязахме.
Маргарет спеше повече, отколкото трябва. А и не сучеше с особен ентусиазъм. Слагах я на гърдата си и я придумвах, но тя веднага затваряше очи и заспиваше, като че само усилието да остане будна ѝ идваше в повече. Сякаш се смаляваше и ставаше все по-бледа. Можех да видя как сините венички пулсират под бялата ѝ кожа.
— Нещо не е наред — казах, докато милвах бузките на красивото ми бебче. Тя отвори очи и ме погледна със сериозното си изражение, милото ми врабче.
Толкова ми се искаше да може да ми каже какво ѝ е, какво трябваше да сторя, за да ѝ помогна. Никога преди не съм се чувствала толкова безпомощна и неподготвена; наистина неподготвена.
— Ще се осъзнае — първоначално обещаваше Уил. — Продължавай да опитваш да я нахраниш. При новородените е нормално да отслабнат през първите няколко дни.
Само че аз знаех, че при нея беше различно.
Дори плачът ѝ звучеше по-слаб и тих от нормалното.
Понякога от гърдите ѝ се откъсваше странен свирещ звук. Затова извиках Уил да го чуе.
— Какво ѝ има?
Уил не отговори. Докато я преглеждаше, лицето му се смръщи от притеснение, а веждите му се свъсиха.
Уил ни заведе във „Вали хоспитал“. Минахме с Маги по полирания под, качихме се в асансьора и я отведохме в педиатричното отделение. Болницата вонеше на дезинфектант и болести. Чух как някъде дете плаче и вика „Мамо, мамо, мамо“ отново и отново.
Посрещна ни един от по-възрастните колеги на Уил, доктор Хенсън, който ни отведе в стая за прегледи. Доктор Хенсън преслушва гърдите на Маргарет със стетоскопа си в продължение на няколко минути. Опита се да ме успокои с усмивка, но аз веднага разбрах, че нещо не е наред.
Чувах приглушените реплики на доктор Хенсън и Уил в коридора, но не различих отделните думи. Придържах Маги близо до гърдите си, милвах косата ѝ и ѝ гуках. Тя ме погледна със сивите си, буреносни очички на русалка. Черните пръски в ирисите ѝ отразяваха светлината и ми напомняха на изворите — на черните им дълбини, на възможностите, които водата криеше.
— Ти си сбъднатото ми желание — казах ѝ. Тя примигна и се прозя.
Уил най-сетне се върна в стаята с натежало от тревога изражение.
— Проблемът е в сърцето ѝ — започна. — Трябва веднага да я заведем в Бостън. Доктор Хенсън вече се обади на специалистите там. Очакват ни.
Опита да вземе Маги от ръцете ми, но аз не можех да я пусна. Долепих ухо до гърдите ѝ и се заслушах в слабия, далечен ритъм на сърцето ѝ.
— Ще оживее ли? — попитах накрая.
— Тя е боец. И има най-страхотната майка на света — усмихна се унило той. Очите му обаче казваха истината. Сякаш бръкна в собствените ми гърди и стисна сърцето ми, докато то не се предаде под напора.
Почувствах как ни връхлетя вълна, водата ни заобикаляше и вече пълнеше устата и дробовете ми. Не можех нито да помръдна, нито да продумам. Уил ми помогна да се надигна от стола. Отново направи опит да поеме Маги, но аз не я пусках от прегръдката си. Забързахме към вкъщи и подготвихме багаж за една нощувка — резервен костюм и пижама за Уил, черната ми вълнена рокля, чорапи и нощница за мен. За малката Маргарет взехме много пелени и няколко ката дрешки за преобличане. Навлякох я с най-топлите ѝ дрехи за пътуването и я увих в юрганчето, което сестра ми бе ушила за нея.
Пътуването до Бостън сякаш продължи вечно. Седях до Уил в колата с повитото бебе в скута си. Тя спа през по-голямата част от пътя, а аз непрекъснато проверявах дали все още диша. Устните и пръстчетата ѝ бяха посинели.
Докато се въртеше из лабиринта от градски улици, Уил стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. На няколко пъти тръсна глава от възмущение към натоварения трафик в града. Детската болница ни впечатли с размерите си: огромна каменна сграда в съседство на Харвардското медицинско училище на „Лонгууд авеню“. Отпред се издигаха четири масивни колони, а меден купол покриваше атриума.
Незабавно ни посрещна екип от доктори. Специалисти по кардиология и пулмология прегледаха Маргарет. Те са най-добрите, увери ме Уил.
След прегледа ни отведоха обратно в облицования с дърво кабинет. Една от сестрите ни донесе кафе и сандвичи, които нито аз, нито Уил докоснахме.