— Вероятно ще искате да изчакате отвън, госпожо Монро? — предложи високият кардиолог. Сестра с добронамерено лице дойде и докосна лакътя ми подканващо.
— Не — отвърнах. — Искам да чуя истината. Кажете ми какво му има на малкото ми момиченце.
Докторите погледнаха към Уил, който от своя страна се извърна към мен, след което кимна.
Новините бяха ужасяващи. Докторите потвърдиха, че вследствие на преждевременното ѝ раждане сърцето и дробовете ѝ няма да се развият по нормалния начин. Занареждаха безброй медицински термини за клапи и кислород. Специалистите говореха бавно. Уил им задаваше въпроси. Сякаш владееха чужд език. Отново усетих как водата се надига и бучи в ушите ми. Потреперих от студа и усетих как потъвам надолу, надолу, към дълбините и държа малката Маги.
Двете с нея потъвахме заедно.
Аз съм госпожа Монро и се давя.
Докторите заявиха, че няма какво да се направи. Няма операция или лекарства, които биха могли да я спасят. Очакванията бяха Маги да не доживее първия си рожден ден.
— Трябва да има нещо, което можем да сторим — казах, думите ми бяха като малки въздушни балончета, които се пукаха на повърхността.
— Отведете я у дома и я обичайте — отвърнаха докторите. — Всеки един момент с нея е ценен.
Малката Маргарет се бореше за въздух в обятията ми.
Притиснах я до себе си и ѝ обещах, че никога няма да я пусна да си иде.
3 април 1930 г.
Уил повтаря, че трябва да се подготвим за неизбежното: загубата на детето ни. И как човек се подготвя за подобно нещо? Думите му звучат по странен, оттрениран начин. Превърнал се е в изкуствено подобие на себе си, актьор, рецитиращ реплики, в които не вярва. Разкарва се из къщата в омачкани ризи, с несресана коса и тъмни кръгове под очите.
— Защо? — попитах го. — Защо да се подготвяме за нещо, което не е нито правилно, нито честно.
— Такава е Божията воля.
— В такъв случай, това е Бог, в когото не искам да вярвам.
Уил отвори уста, за да отвърне, да оспори, да ме убеди, но от нея не излезе нищо. Обърна се и се отдалечи с походката на сомнамбул.
После изпрати преподобния Бикфорд при мен с ясната умисъл, че той би могъл да ме утеши, да цитира Писанието и да намери някакво успокоение. Затворих очи, притиснах бебето към гърдите си и възможно най-любезно го помолих да ни остави на мира.
След това ги чух как си говорят в кухнята. Преподобният каза: „Трябва да опазим вярата си дори и в най-трудните моменти“.
Точно тогава се засмях. Пронизителен, зловещ смях.
Влязох в банята и свалих дебелите вълнени чорапи. Краката ми се бяха превърнали в гора от резки и убождания. Като мрачна версия на татуираната дама от панаира. Ето го името на дъщеря ми, изписано с малки дупчици върху кожата ми и заобиколено от точки, цели съзвездия, формиращи различни картини: врабче яйце, роза, хотела „Бранденбург спрингс“, изборите. Извадих карфицата и повторих името ѝ отново и отново, обагрено в кръвта на повърхността на кожата ми.
Маргарет
Маргарет
Маргарет
Вчера следобед, докато лежах в леглото с Маргарет на гърдите ми, двете постоянно се унасяхме и будехме. Така прекарвахме времето си — свързани и унесени. Зарових нос в косичката ѝ, погалих я по гърба, прокарах пръсти по лопатките ѝ, сигурна, че напипвам наченки на крила.
Държа да е до мен ден и нощ, моето малко врабче дете. Ако умре, искам да бъде в ръцете ми.
Леглото ни се превърна в лодка, а вълните ни подмятаха в бурното море. На вратата се почука и чух гласа на Мъртъл, която ме викаше.
Все още е по-слаба, отколкото би трябвало, но вече се справя много по-добре. Бузите ѝ добиха цвят и е толкова мила с нас с Уил. Всъщност смятам, че нашата трагедия ѝ даде нова цел. Докато ни помага, като че забравя за загубата на любимия си съпруг. Готви ни вечери. Чисти къщата. Навестява ни всеки ден, за да провери как сме. Гушка малката Маргарет, за да мога да се нахраня и изкъпя, без да я оставям сама.
— Отидох до Бранденбург — каза с глас по-тих и от шепот.
Изправих се, като придържах детето до гърдите си.
— Не успях да намеря пътя до изворите, но отидох в универсалния магазин и попитах продавача дали може да платя на някого да ми донесе от водата. Оказа се, че на него му е останал един буркан с изворна вода. — Мъртъл го извади. — Купих го. Купих последния буркан.
Тя отвъртя капака, натопи пръсти във водата и докосна бузката на Маргарет.
— Обърни я, за да сложа малко и на устните ѝ. Може би дори да ѝ капна на езика.