„Как може да си толкова гадна?“, попитах Лекси по-късно, когато бяхме останали сами в спалнята, която деляхме.
Тя се усмихна мило и ме погали по косата. „Направих ти услуга, Джакс. Беше тест. За да видиш кое от тези момичета ти е истинска приятелка. И никоя от тях не го премина.“
Лекси винаги ме принуждаваше да избирам между нея и приятелите ми и в крайна сметка аз винаги избирах Лекси.
Дори след като се преместих в другия край на страната в отчаян опит да се дистанцирам, да се съсредоточа върху собствения си живот; дори след години терапия и всички граници, които поставих с толкова много усилия, Лекси все още имаше огромно влияние върху мен.
— Добре съм си и сама, много благодаря — казах на Даян. — А и точно сега имам страшно много работа. Нямам време за любов. Едва удържам растенията си живи, какво остава за връзка.
— Разбира се. Продължавай да си го повтаряш. Скучната Джакс не бива да скучае, работи много, но не може да играе.
— Както и да е, да се върнем на Лекси…
— Отбих се в „Спароу крест“ преди две седмици. Сестра ти изглеждаше добре. Щастлива.
— И говорила ли си с нея оттогава?
— Не — призна Даян и в тона ѝ пролича нотка на вина. — Имах страшно много работа. А и, както вече ти казах, Лекси изглеждаше доста добре, когато я видях за последно.
— Е, явно нещо се е променило, така че няма да е зле да наминеш да я видиш днес, ако ти остане време.
— Честно, изглеждаше си съвсем добре… направи ми лимонада с мента, която тъкмо беше набрала. Беше извадила всички семейни албуми. Разпитваше ме за баба ви, за майка ви, за Рита. Нали се е захванала да направи родословно дърво, имаше цял куп въпроси. Да не би да ти е звъняла точно за това?
Нямах никакво намерение да обсъждам психическото състояние на Лекси с Даян.
— Просто я накарай да си изпие хапчетата. Ако започне да ти пробутва разни глупости, напомни ѝ колко много мрази болниците и че решението ѝ да спре лекарствата винаги я отвежда именно там.
— Непременно.
След като се сбогувахме и затворихме, извадих лаптопа, за да наваксам със записките за клиентите ми от предходната седмица. Само че не можех да се съсредоточа. Не спирах да мисля за Лекси, която на десет вече беше възхитителна плувкиня, която захвана да се учи на бътерфлай. Така казваше баба: Алексиа, ти си възхитителна плувкиня.
Когато бяхме малки, Лекси беше от онази порода хора, които се справят превъзходно с всяко нещо, с което се захванат. Всяко нещо изглеждаше елементарно, щом тя го правеше: математика, естествени науки, плетене, всяка игра или спорт, които подхванеше. Понякога решаваше да сготви нещо и ястието се получаваше от първия път, и цялото семейство охкаше и ахкаше за това колко е вкусно, сякаш изобщо не беше следвала рецепта. „Идва ти отръки“, казваше татко и стомахът ми се връзваше на възел, защото на Лекси всичко ѝ идваше отръки, докато аз се борех за всяко нещо — да се справя с ежедневните си задължения, да изкарам добри оценки, да ме забележат. Сестра ми беше любимката на всички: на учителите, на родителите ни, на баба, дори на приятеля ни Райън, който дори не се опитваше да прикрие факта, че от осемгодишен е влюбен в нея. Да обичаш Лекси, беше лесно. Точно колкото да попаднеш под влиянието на чара ѝ.
Лекси овладя бътерфлая до съвършенство, както бе усвоила и всичко останало: като се впусна в задачата с цялата си същност и изключи всичко останало от съзнанието си. Непрекъснато беше в басейна, махаше с ръце, потапяше лице, показваше се, колкото да си поеме дъх, и отново се гмурваше. Баба ѝ беше подарила плувна шапка „Спийдо“, защото олимпийските плувци се състезаваха с такива, и сестра ми твърдеше, че подобрява скоростта ѝ. Слагаше си и очилата за плуване със сини стъкла. А аз присядах на ръба на басейна и я гледах. Във водата сестра ми въобще не приличаше на себе си. На суша Лекси беше като пеперуда, прескачаше от едно нещо на друго, съсредоточаваше се колкото да изпъкне пред останалите, след което се отегчаваше и продължаваше към следващото си занимание. Но докато плуваше, фигурата ѝ излъчваше абсолютна грация и фокус. Обикновено губеше представа за времето и многократно надвишаваше отредените от баба трийсет минути. Сякаш не усещаше студа. Сякаш не изпитваше умора.
Краката ми изтръпваха, полазваха ги иглички, но аз не откъсвах поглед от сестра ми, бях като хипнотизирана.
Лицето, ръцете и гърдите ѝ се издигаха над повърхността, докато краката ѝ изпълняваха перфектен делфинов удар. Тялото ѝ се движеше плавно, подобно на вълна. И докато я гледах осъзнах, че тя не просто плува във водата, тя се слива с нея. Бях ужасена от мисълта, че може да ми се изплъзне толкова лесно, да предпочете водата пред мен и никога да не се обърне назад.