— Знаеш ли, че приличаш на нея. На баба ти, имам предвид, когато беше на твоята възраст.
Кимнах отново, въпреки че не виждах друга прилика, освен тъмната коса.
— Райън, скъпи — обърна се към него възрастната жена. — Ще идеш ли да видиш дали ще можеш да омаеш Беки да ни приготви чай с малко сладки.
— Беки? Не съм сигурен, че ще успея. Тя хич не обича да нарушава правилата…
— Тогава се вмъкни в кухнята и си вземи! Божичко, момче, бъди изобретателен. Хайде, тръгвай!
Той вдигна ръце в пораженчески знак и ми хвърли поглед с вдигнати вежди: Съгласна ли си? Кимнах.
— Да, госпожо — отвърна накрая и излезе от стаята.
— Госпожо Дюфрен… — започнах.
— О, скъпа, моля те, казвай ми Шърли.
През целия си живот се бях обръщала към нея с „Госпожо Дюфрен“, така че ми стана малко странно, но въпреки това реших да опитам.
— Шърли, чудех се дали можеш да ми помогнеш с нещо. Надявах се, че ще можеш да ми разкажеш за хотела. Онзи, който е бил на мястото на „Спароу крест“.
— Те ли те пратиха? Онези от водата? — търпеливо изучи лицето ми.
— Ами не. Аз…
— Разбира се, скъпа. Имай предвид, че не знам кой знае колко, но разполагам с няколко снимки. Заснели са ги родителите ми, както и бабите и дядовците ми.
Тя се изправи, отиде до лавиците и извади голям черен албум за снимки от най-долния рафт. Отново се настани до мен и го разтвори на снимка на хотела, пред който позираше цяла група хора: мъжете в костюми, жените в униформи на камериерки. 15 май 1929 г., беше написал някой под фотографията. Откриване на курортен хотел „Бранденбург спрингс“.
Тя прелисти страниците и последваха други снимки — близки кадри на хотела и имението. На една от тях се виждаше малък каменен басейн. Под нея пишеше: Изворите.
— Чакай — посочих я. — Това нашите извори ли са? Същите, които захранват басейна?
— Да. Басейнът тогава беше доста по-малък. Прадядо ти го разшири до сегашните му размери.
На съседната страница хотелът беше сниман отпред, като се виждаше заобиколен от цветя фонтан. И там, на поляната, се виждаха три пауна. Примигнах, невярвайки на очите си.
— Имало е пауни?
— О, да, разхождаха се из имението. Когато бяхме малки с баба ти, често виждахме подивелите им наследници из гората. Явно сред тях е имало и женска, за да се развъдят. Нямам представа как преживяваха зимите. А и предполагам, че все някой ги е хранил. Вероятно са намерили убежище в нечия плевня.
Паунът на Лекси. Беше ли възможно наистина да е потомък на хотелските пауни? Толкова години по-късно?
Бях сигурна, че си е съчинила историята, че паунът е бил следствие от бурното ѝ въображение. Ами ако беше истина — ако в гората наистина бе имало пауни? Колко още от нещата, които сестра ми ми е казвала през годините, всъщност са били истина? Неща, които съм отхвърляла с лека ръка като маниакални епизоди или чиста проба халюцинации?
Шърли прелисти още една страница и пред погледите ни се появи снимка на овъглените останки на хотела и група мъже с мрачни лица, скупчени около дупка към старо подземие, пълно с вода.
— Хотелът е изгорял до основи. Огънят се е разпрострял светкавично. Петнайсет души от гостите загинали. — Шърли затвори албума.
— Това е ужасно.
— Баба ти не обичаше да говори за това. Онова място, изворите — около тях тлее ужасяваща история — кимна мрачно тя. — Като дете ми беше забранено да ходя до изворите, до „Спароу крест“. Семейството ми се опита да ме откъсне от баба ти и родителите ѝ. Твърдяха, че мястото ѝ, както и на нейното семейство не било тук. Но аз така и не успях да се сдържа. Промъквах се отново и отново.
Замълча за секунда, взирайки се в затворения албум.
— Понякога намирахме разни неща от хотела. Даже си бяхме измислили такава игра. Състезавахме се кой ще събере най-много съкровища. Попадахме на стари бутилки, сребърни прибори, тухли, парчета от счупени чинии от трапезарията. Бяхме си построили даже малка тайна къщичка от съчки и късове дървесна кора в гората, надолу по потока. Превърнахме я в музей за нашата малка колекция.
— С Лекси също намирахме разни предмети! Брава, порцеланово кранче, сребърна вилица, парчета от стари плочки. Показахме ги на баба, но тя ни заръча да не си играем в гората. Отказваше да говори за хотела.
— Баба ти с нейните доводи. Все се опитваше да ви предпази. Знаеше колко двете със сестра ти обичате къщата и басейна — не искаше да опетнява това чувство с ужасната му история.