Тя се изправи, отиде обратно до лавицата и взе малка дървена кутийка с резбовано цвете на капака. Седна и я отвори.
— Все още пазя някои от съкровищата ни. — Извади крайчеца на чиния за основно ястие. После и сребърна лъжичка от комплекта на вилицата, която ние с Лекси бяхме открили. Държеше всеки предмет сякаш бе нещо свещено. — Това винаги ми е била любимата находка — продължи тя и извади парче шлифован кристал във формата на сълза. — Предполагам, че е от някой от полилеите.
Шърли ми го подаде и аз го вдигнах на нивото на очите си, където пречупваше светлината от прозореца.
— Красиво е.
— Преди си представях как е изглеждал полилеят, докато все още е висял от тавана. Как семейство Хардинг, собствениците на хотела, са стояли под него, посрещали са гости, мислели са си, че всичките им мечти най-сетне са се сбъднали. Нямали са представа какво ще се случи. Пожарът. Загубата.
Подадох ѝ парченцето кристал.
— Никой от нас не знае какви ужасни неща му предстоят — погледна тя кристала с насълзени очи. — Виждаме единствено лъскавата повърхност и собственото ни красиво лице, отразено в нея. Но не и чудовището, което се крие отдолу.
— Съжалявам, госпожо Дю… Шърли. Не исках да те разстройвам.
— Лекси разбираше. За водата. Не и първоначално, но после се научи. Сестра ти беше умно момиче. Видя ли я вече?
Устата ми пресъхна. Погледнах я, без да знам какво да отвърна.
— Аз…
— Чаят е сервиран — обяви Райън на влизане в стаята с поднос с три чаени чаши, сметана, захар и чиния със сладки. Облекчена, че имам оправдание да отклоня поглед от Шърли, скочих да му помогна да нареди почерпката на масичката.
След като изпихме чая, Райън предложи да поиграем на „Скрабъл“ в общата стая.
Шърли ме запозна с някои от другите обитатели на дома и всеки един от тях имаше по някоя история със сестра ми. Един дори ме попита дали мога да свиря на пиано и да пея като Лекси. Поклатих глава. Той се смръщи, очевидно разочарован. Друг ми разказа каква фантастична картоиграчка била сестра ми.
— Никой не можеше да я бие на купи — отбеляза, след което се приведе и ми зашепна: — Между нас да си остане, но подозирам, че ни мамеше.
— Звучи като нещо, което сестра ми би направила — Засмях се аз.
С Райън останахме в „Еджууд“, докато не стана време за вечеря. Изпратихме Шърли до трапезарията, след което Райън ни откара до малък снекбар на „Медоу роуд“, точно срещу плажа на езерото. Хапнахме пържени миди и къдрави картофки на маса за пикник, точно както правехме като деца.
След като се нахранихме, решихме да се разходим около езерото с идеята, че десеткилометровата обиколка ще ни се отрази добре след огромното количество пържена храна, която бяхме погълнали. Припомнихме си много случки — с Лекси и приключенията, които тримата си устройвахме. Рафтинг походите, плувните състезания. Райън се сети и за „подводницата“, която Лекси беше направила от пластмасов бидон — колко бързо беше потънала тя, след като сестра ми се набута вътре.
Райън се засмя и поклати глава.
— Цяло чудо е, че не успя да се удави. — Веднага осъзна какво е казал и се изчерви. — Боже, съжалявам.
Притихнахме за няколко минути, но накрая се реших да наруша мълчанието.
— Падаше си по нея, нали? Когато бяхме деца?
— Да съм си падал? Не точно. Беше различно. Знаеш… каква беше Лекси, просто исках да съм около нея. Всъщност не искахме ли всички точно това? Малко от блясъка, който Лекси носеше със себе си?
Кимнах. Знаех много добре за какво говори.
Загледахме се в езерото. Слънцето залязваше и отражението му във водата създаваше впечатлението, че се взираш в пожар. Почти бяхме преполовили обиколката си.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се — отвърнах. — Каквото пожелаеш.
— Дали Даян ти е казвала нещо за майка ми? Или за развода? Напоследък мама е толкова потайна, че аз…
— Не — отвърнах. — Съжалявам. Нищо не ми е казвала.
Вдигнах едно камъче и го запратих във водата. Наблюдавах как се приземява с плясък и образува малки вълнички, но мисълта ми веднага избяга в спомена за Даян и Тери, които се целуват до басейна. Е, със сигурност нямаше как да го сервирам на Райън.
Погледът му бе гладен за повече, очакваше да продължа. Дали беше наясно, че крия нещо?
— Баба ти малко ме изплаши днес — промених веднага темата, за да престане да ме гледа с очакване.
— Нека позная — за басейна ли ставаше въпрос?
— Всъщност…
— Разказа ли ти какво си мислеше Лекси?