— Какво си е мислела Лекси?
— Лекси вярваше, че в басейна се случва нещо. С водата.
— Какво нещо?
Той не отвърна.
— Райън, снощи отидох до басейна и си помислих… е, изпуснах фенерчето… — Той ме изгледа въпросително. — Всъщност не е важно. Даже е доста глупаво. Просто се изплаших.
— Може би си има причина човек да се плаши — каза Райън, след което се приведе и потърка глезена си, където нещо го бе одрало преди толкова много години.
— Какво искаш да кажеш?
— Забрави — потърка очи. — Съжалявам. Малко съм изморен и мозъкът ми е тотално изпържен. — В усмивката му се четеше извинение. — Какво ще кажеш да се връщаме към колата, преди да се е стъмнило? Ще те закарам до „Спароу крест“.
Двайсет и четвърта глава
4 май 1930 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
Ден след ден наблюдавах как водата в буркана намалява, докато вчера не я изчерпах напълно. Снощи дадох последните няколко капки на Маги. Тя ги погълна като гладно птиче, наблюдавайки ме с безгранично доверие в ококорените си тъмни очи.
— Това са последните капки от лекарството ти, врабче мое — прошепнах. — Но ти вече си силна и здрава. Може би най-после няма да имаш нужда от него.
Тя уви пръстчетата си около показалеца ми, сякаш за да покаже, че да, наистина вече е силна.
На сутринта пръстчетата ѝ бяха придобили синкав оттенък и тя отказа да суче.
„Не, не, не!“, повтарях си, докато обикалях из стаята. Взех празния буркан и отчаяно се опитах да издърпам последните няколко капчици, утаили се на дъното, с капкомера.
Когато Уил се прибра за обяд, ме завари в пълна паника, притиснала бебето до гърдите си в притеснение близко до истерия. Показах му празния буркан и пръстчетата на ръцете и краката на Маги.
— Трябва да отидем до Бранденбург — заявих. Вече бях разтворила куфарите върху леглото и бях започнала да ги пълня с дрехи, в случай че ни се наложи да преспим там. — Взех черните ти вълнени панталони и ботушите. Няколко ката топли дрехи за детето. Търсих фенерчето, но не успях да го намеря.
— Фенерче? — Уил ме изгледа като че бях полудяла. По същия начин, по който би изгледал и вонящ на джин просяк на улицата.
— Докато стигнем, може и да се е стъмнило. Моля те, Уил, трябва да побързаме. — Заговорих, редейки думите една през друга, подобно на преливаща коритото си река: Бранденбург, Мъртъл, изворите, капкомерът, свършила, бързо.
Уил пое ръката ми.
— Трябва да забавиш малко, Етел. Моля те. Нищо не разбирам. Започни отначало.
Сърцето ми препускаше и вътрешно бях наясно, че разполагаме с много малко време, но си наложих да говоря по-бавно, да звуча по-логично и да разкажа на Уил за пътуването на Мъртъл до Бранденбург и за буркана с вода, който ми беше донесла. Накрая му признах, че оттогава давам на Маги от водата три пъти дневно. Уил ме изгледа невярващо.
— Но нали хотелът изгоря! — сякаш се опита да ми припомни. — От него не е останало нищо.
— Изворите все още са си там — отвърнах, размахвайки празния буркан като някакъв вид доказателство. — Не мога да обясня как, но съм убедена, че водата действа. Точно тя я накара да се почувства по-добре! Ти сам го видя!
Той взе ръчичката на Маги в своята и огледа посинелите ѝ пръстчета.
— Беше здраво, нормално бебе — казах накрая. — Докато я къпахме снощи, си беше съвсем добре, нали?
Той кимна с насълзени очи.
— Дадох ѝ последната капка от водата точно преди лягане и виж я сега. Има нужда от още! Трябва да я отведем до изворите.
Той извърна поглед към Маги, след което отново го впери в мен. Отвори уста, но почти веднага я затвори.
— Аз… аз… — заекна.
Маги вече дишаше трудно и от гърдите ѝ се откъсваше свирукане, но се извъртя в ръцете ми и погледна баща си с ококорени очи.
— Добре — заяви той и я целуна по меката тъмна косичка. — Да приключваме с багажа и да тръгваме.
Потеглихме от вкъщи малко след един. Приготвих кошница с термос с кафе, сандвичи, ябълки и сладки за из път. След студената и влажна пролет пътищата към Бранденбург бяха в ужасно състояние — на места почти непроходими заради калта. Движехме се изключително бавно. Държах бебето в скута си, докато Уил прекарваше франклина по набраздения път. Колкото повече се приближавахме до Бранденбург, толкова по-мрачен ставаше пейзажът. Всичко изглеждаше кафяво, кално и грозно; подминахме стадо крави, които се придвижваха трудно, защото копитата им потъваха на всяка крачка. Плевнята, към която се бяха запътили, беше избеляло сива и килната на една страна. Покрай каменните стени на места все още се забелязваха купчинки неразтопен сняг. Зимата просто отказваше да си тръгне от тази долина. Пристигнахме в Бранденбург чак след шест. На дъскорезницата с големи букви бе изписано ЗАТВОРЕНО. Старите табели, които насочваха към хотела, ги нямаше.