— Помниш ли по кой път се минаваше? — попита ме Уил и аз поклатих глава.
— Нищо вече не е същото.
Посочих към малък път встрани, по който едва можеше да премине една кола.
— Опитай натам. Мисля, че това е пътят.
Само около петдесет метра по-натам Уил обяви, че не може да се премине.
— Тази проклета кал е като плаващи пясъци. Затънали сме до осите. Ако продължа напред, ще затънем и ще останем тук цяла нощ.
Някак успя да превключи на задна, сграбчи здраво дървения волан, обърна се и пое назад, докато не излезе отново на главния път.
Спряхме при няколко къщи, за да попитаме за посоката. Всички местни, с които разговаряхме, настояха, че пътят за изворите е затворен. Една угрижена възрастна жена, която метеше верандата си, опита да ни предупреди, след като я попитахме за посоката.
— Отидете ли там, ще предизвикате ужасяващи събития. — Тя надникна в колата и видя Маргарет в скута ми. — Единствената правилна постъпка за това малко дете е да обърнете лъскавата си кола и да си тръгнете оттук. Върнете се там, откъдето сте дошли.
След което отново се зае да мете толкова усърдно, че около нея се издигна облак прахоляк.
— Нека проверим в магазина — казах. — Може би те ще успеят да ни помогнат.
Уил подкара колата по „Мейн стрийт“ и намери място за, паркиране малко по-надолу от магазина, точно пред пощенската станция.
Отидохме пеша до верандата на универсалния магазин и видяхме табела „ЗАТВОРЕНО“ на прозореца. Уил прочете работното време, след което погледна джобния си часовник.
— Затворили са преди повече от час.
Надникнах през прозореца.
— Но вътре още свети, Уил, а и виждам, че има някого.
Почуках на стъклото — първо лекичко, после доста по-силно.
— По-полека, накрая ще счупиш прозореца — предупреди ме Уил.
Възрастен мъж с карирана вълнена риза се затътри към вратата и я отключи. Беше същият продавач, който миналата година се беше опитал да ни продаде бутилираната вода — този, който ни беше показал ръката си — излекувана от водата, след като е била изгорена.
— Затворено е — каза през цепнатината на съвсем леко открехнатата врата. Лицето му имаше по-мрачно излъчване от миналия път, в който го бяхме видели.
— Моля ви, господине. Имаме нужда само от упътване. Не можем да открием пътя за изворите — каза Уил. — Непрекъснато обръщаме и се озоваваме на изходна позиция.
— Изворите са затворени — отвърна продавачът и понечи да затръшне вратата.
— Чакайте! — извиках.
Чак тогава забеляза малката Маргарет, която шаваше в ръцете ми.
— Моля ви — продължих. — Тя е болна. Моя приятелка е била тук преди месец и е купила последния ви буркан с вода. — Показах му съда, който бяхме взели със себе си. — Този буркан! Давахме от водата на детенцето ни, по няколко капки всеки ден, и състоянието ѝ се подобри. Но водата свърши и тя пак се влоши. Има нужда от още. Моля ви.
Изгледа ме с леденосините си очи, след което отвори вратата. Влязохме в магазина, където беше непоносимо горещо. Малката тумбеста чугунена печка лумтеше в ъгъла. Окачената на стената глава на лоса се беше втренчила мрачно в нас с оцъклени очи, покрити с тънък слой прах. На стената имаше разписание на влака, но бранденбургската гара беше задраскана от него. Отстрани пояснение с молив гласеше: Отменено до второ нареждане. Друга табела обявяваше окончателното затваряне на „Пайн пойнт ин“ и залата за танци на езерото Уилмор.
— Убедени ли сте, че искате точно това? — попита ни той.
— Нямаше ли да сторите същото, ако ставаше въпрос за вашето дете?
Взря се в мен за няколко секунди, след което се обърна и изчезна в задната част на магазина. Когато се върна няколко минути по-късно, с него имаше и момче на около дванайсет. Беше облечено с кърпени дочени панталони и стар сив пуловер, който беше прекалено голям за него.
— Това тук е внукът ми Филип. Ще ви заведе до изворите срещу един долар.
Филип пристъпваше нервно от крак на крак.
Уил погледна момчето, след което се извърна към мен. Кимнах му. Той извади портфейла си и плати на Филип. Последвахме го навън, но точно преди да затворим вратата след себе си, чухме гласа на магазинера:
— Само този път. Вземете от каквото имате нужда, приберете се у дома и никога не се връщайте. И побързайте. Скоро ще се стъмни. На ваше място не бих искал да се озова там по тъмно.