Момчето се метна на колелото си, а ние се качихме на колата и го последвахме по главния път до кално отклонение. Малко по-нагоре през пътя лежаха дървета — дървета, които някой беше отсякъл и оставил да блокират достъпа.
— Оттук ще трябва да продължите пеша — отбеляза момчето.
Уил отби колата встрани на пътя. Продължихме да следваме Филип пеша. Той поддържаше голямо разстояние помежду ни, като припкаше доста бързо. Уил предложи да носи Маргарет, но аз предпочетох да я държа близо до себе си. Не след дълго обувките ни се наблъскаха с гъста черна кал, а ние се задъхахме, потни въпреки хладния въздух. Пътят до изворите се оказа дълъг и труден, сякаш самият той се мъчеше да ни попречи да стигнем целта си, като ни засмуче и задържи на място. Беше ни почти непосилно да поддържаме темпото на Филип и се притеснявахме, че ако го изгубим от поглед, не просто няма да открием пътя до изворите, но има вероятност да не се ориентираме и обратно до града.
Дърветата и храстите бяха превзели пътя и го бяха свили до широка пътечка. Клоните им се бяха вплели в плътен навес, който ни отнемаше и малкото останала светлина. Здрачаваше се. Слънцето скоро щеше да залезе.
Замислих се за предупреждението на магазинера: На ваше място не бих искал да се озова там по тъмно.
Вървяхме без да продумаме. Маргарет ми натежаваше все повече и повече и макар че Уил отново предложи да я вземе, аз не му я дадох.
— Почти пристигнахме, врабче — прошепнах в главичката ѝ.
Най-сетне дърветата се разредиха и стигнахме до широка поляна. На мястото на огромния хотел бе останала единствено дупката, водеща към подземието, счупени и изгорели останки от греди, купища плочи от покрива. Носеше се мирис на разруха.
Усещането за дежавю, за познато място, на което ми беше писано да бъда, си бе отишло.
Пристъпих към ръба на дупката, на чието дъно се беше образувало малко езерце с мръсна вода. Отвътре стърчаха огънати и спукани медни тръби. Долу имаше и вана. Както и част от кристалния полилей от лобито. Изведнъж главата ми се замая и се олюлях. Уил ме прихвана и ме издърпа назад.
— Етел, внимавай — смъмри ме той, без да ме пуска.
Навсякъде имаше счупени стъкла, които хрущяха под краката ни. Горещината явно бе предизвикала експлодирането на прозорците отвътре навън, пръскайки ги далеч от сградата. Опитах да си го представя: горящият хотел, хората в него. Писъците.
Бях сигурна, че все още мога да ги чуя; като ехо, впримчено в тази дупка за вечни времена.
— Знае ли се какво е предизвикало пожара? — попита Уил, докато ме избутваше на безопасно разстояние от отвора; калта все още се опитваше да ни плени, обгръщайки обувките ни.
— Бенсън Хардинг — изръмжа в отговор момчето. — Той опожари хотела.
— Но защо, за бога, би сторил подобно нещо?
Филип сви рамене и ритна в калта с износеното бомбе на обувката си.
— Носят се слухове, че се поболял след случилото се със съпругата му. Била полудяла. — В очите на момчето припламваше нетипична искра. — Повтаряла, че е видяла чудовище в изворите. — Филип се обърна и се изплю на калната земя.
С Уил се спогледахме. Маргарет се изви в прегръдката ми, дишайки едва-едва. Погледът ми намери Уил и му каза: Нямаме друг избор.
Момчето ни отведе до изворите. Стъпвахме покрай руините и не след дълго открихме старата пътека, покрита от повяхнала трева. Удивително, от дясната ни страна розовата градина процъфтяваше: листата на цветята бяха зелени, неподкастрените стебла бяха превзели решетките, а първите пъпки вече бяха избухнали във феерия от цветове. Градината изглеждаше някак не на място, като пищен зелен оазис насред мъртво поле.
Усетихме смрадта на гнилоч и сяра още преди да видим басейна. Дървената ограда около водата беше съборена, макар на нея все още да имаше табела: „Басейнът е ЗАТВОРЕН. Ще бъде отворен отново утре в 9 часа“.
Наоколо беше обрасло с трева. Но дълбокият басейн, обточен с камъни, си беше същият както при първото ни посещение. Зачудих се какво ли се беше случило с пауните, след което се вгледах в черната вода и се замислих как Елайза Хардинг се бе удавила именно тук.
Затаих дъх, но не отместих поглед, сякаш част от мен вярваше, че Елайза ще се покаже на повърхността — ще изплува от дълбините, както бе сторила пред очите на Мъртъл.
— Бездънен е — отбеляза момчето. — Баща ми казва, че не бива дори да докосваме водата. Била отровна. — Той хвърли поглед на басейна, а зад него слънцето се спускаше зад хълмовете, потапяйки ни в дълбоки сенки. — Сигурно и сами ще намерите пътя си на връщане — каза и хукна като уплашен заек.