Дали наистина щяхме да го открием, помислих си, докато го наблюдавах как се отдалечава. Може би щяхме да се лутаме тук вечно.
Паднах на колене и положих бебето на земята. Тя се изви, дишайки тежко и учестено като парен локомотив.
— Моля те — обърнах се към водата, към Господ, може би дори към Елайза Хардинг, към всеки, който ме слушаше. — Моля те, спаси бебчето ми.
Гребнах малко от леденостудената черна вода и напоих устните ѝ с нея, капнах дори в устичката ѝ. Тя отвори широко очи и ме погледна. Натърках кожата ѝ, ръцете и краката ѝ.
— Как мислиш, дали да я изкъпем? — попитах.
— Студът ще я убие — отвърна Уил с непреклонен поглед, след което отстъпи и започна да изучава овъглените греди, разравяйки пепелта с връхчето на обувката си. Ако не го познавах толкова добре, щях да реша, че се е уплашил.
Натърках Маргарет с напоена гъба, докато ѝ гуках и ѝ обещавах, че от водата ще се почувства по-добре.
— Водата е магична — прошепнах, когато Уил се отдалечи достатъчно, за да не ме чуе. — Благодарение на нея си тук. Мисля си, че може би точно тя ще ни помогне да те задържим. И ти това искаш, нали, малко мое врабче? Да останеш с нас? — Тя изгука сладко, сякаш искаше да ми каже: Да, мамо. Да!
Сетне отново я пових. Преди да си тръгнем, напълних четирите големи буркана, които бях донесла в пътна чанта. Накрая тръгнахме обратно към дърветата, препречили пътя. Уил извади фенерчето, за да осветява пътя ни. А аз не спирах да чувам звуци някъде зад нас: нечии стъпки, джвакащия звук на затъващи в калта обувки. Но когато се обърнах, не видях никого, само сенки.
— Да потърсим ли хотел? — попитах, след като най-сетне се добрахме до колата.
— Не мисля, че вече има такъв наблизо. Нека се приберем още тази вечер.
Пътят към дома беше протяжен и скучен. Наоколо нямаше жива душа, не се разминахме с нито една кола.
Пълните буркани се почукваха един в друг на задната седалка. Маргарет вече дишаше по-леко и се сгуши в скута ми, цвърчейки доволно.
Пристигнахме в Лейнсбъро малко преди полунощ. Внесох Маргарет вътре и веднага я съблякох, за да я приготвя за сън. Ръцете и краката ѝ бяха порозовели, а дишането ѝ се беше успокоило. Освен всичко беше гладна.
— Радвам се, че си възвърна апетита — отбеляза Уил.
— И не само него. Виж я, Уил — веднага се подобри. Водата я излекува.
Уил стисна челюст и кимна. За секунда в погледа му пробягна не просто учудване или недоверие, а искрица страх. Несъмнено я забелязах, като малко пламъче, готово да се разгори.
Двайсет и пета глава
20 юни 2019 г.
Райън ме остави у нас в девет и половина вечерта.
Даян ми писа да ми каже, че закъснява, но на идване ще купи пица и вино.
Още с престъпването на прага усетих, че баща ми отново готви. Въздухът беше наситен с аромата на подправки и нещо сладко.
— Тед? — отправих се направо към кухнята. Всички лампи в къщата бяха изгасени.
Чух, че казва нещо. Може би говореше с някого. Даян? Не, не бях видяла колата ѝ отвън.
— Тед? — повиках го отново на влизане в кухнята, където заварих неочакван хаос. Подът беше заринат с празни торби от покупки. На всеки котлон имаше тенджера. Плотовете бяха осеяни с брашно, захар, консерви, купи за смеси, мерителни чашки и лъжици. На кухненската маса имаше чинии и купи с палачинки с парченца шоколад, чийзбургери, тостове със сирене.
Вратата към килера за метли зееше отворена, а вътре в сенките се беше скрил котаракът и ни наблюдаваше.
— Какво става? — попитах баща ми, който стърчеше до печката и пържеше бекон. Опитах да задържа паниката далеч от гласа си и да поддържам спокоен и равен тон. Но тази бъркотия прекалено много ми напомняше за Лекси. Никога не бях виждала баща ми да прави нещо подобно.
Не отговори. Приближих се бавно и поставих ръка на рамото му.
— Тед? Добре ли си?
— Гладна е — каза най-сетне, без да ме поглежда, докато нервно разбъркваше бекона и царевичната супа със сметана. — Гладна е, но не яде.
— Кой е гладен, Тед?
Той се извърна и вторачи поглед в мен.
— Лекси — каза накрая. Зениците му изглеждаха огромни на фона на бледото, потно лице. Изключих котлоните и взех ръката му в своята. Беше хладна и лепкава.
— Тя беше тук — настояваше той. — Искаше храна! Не спрях да ѝ приготвям различни неща, но тя не хапна нищо. Избута всяка чиния, която поставях пред нея.
Тед изглеждаше отчаян и изтормозен.
— Ела да седнеш с мен — отведох го до масата. Той се движеше като в мъгла, подобно на сомнамбул, предприел нощна разходка. Седнахме около масата, която беше затрупана с най-любимите неща за ядене на Лекси.