— Мисля, че между скръбта и пиенето…
— Не си поощрила халюцинациите му, нали?
— Разбира се, че не! — озъбих се прекалено рязко, прекалено силно.
Тя затихна за минута, сякаш обмисляше нещо, докато прибираше чиниите в шкафа.
— Ще остана и тази нощ. Не е лошо и двете да сме тук, в случай че възникне проблем. — Тя впери поглед в тавана. Стъпките на баща ми вече не се чуваха. — Например ако реши да готви посред нощ. Или да поеме на пътешествие с Лекси. Сутринта ще станем, ще вземем кануто на Вал, ще отидем до езерото и ще пръснем праха на Лекси. Може би това ще му помогне да осъзнае, че е мъртва. Като един вид завършек.
Мъртва.
— Завършек — повторих. Не вярвах особено в завършеците. Опитът ми сочеше, че и в личния ми живот, и в работата с клиентите ми уж стабилните развръзки на спорове, проблемни ситуации или скръбни периоди се оказват илюзорни. Вярвах по-скоро в смисъла на разпознаването на емоциите и ученето да се справяш с тях по правилния начин; в търсенето на начин да живееш със загубата, вместо да ѝ сложиш красива панделка и да обявиш завършека ѝ.
Замълчахме за минута, докато приключим с чиниите.
— Даян, може ли да те попитам нещо? Знаеш ли нещо за хотела, който се е издигал на това място? Още преди построяването на „Спароу крест“?
Тя присви очи, сякаш ме гледаше от другия край на доста дълъг тунел.
— Не много. Бил е отворен за по-малко от година. После е изгорял.
— Не е ли странно, че като дете не съм чувала за него? Тоест знаех, че тук някога е имало хотел, но не знаех нищичко за него. Определено никога не бях чувала за пожара. И за всички хора, които са умрели в него.
— Не е толкова странно — въздъхна Даян и потърка челото си. — Защото точно това правим в нашето семейство. Преструваме се, че ако не говорим за нещо, то не се е случило. Като че можем да изкривим истината с историите си. Или с отсъствието им.
Понечих да се възпротивя, но бързо си дадох сметка, че е права. Никой не беше говорил за случилото се с Рита. А когато у Лекси се появиха първите симптоми на заболяването ѝ, всички заровихме глави в пясъка и отказахме да признаем, че нещо не е наред.
— Но Лекси е разбрала за хотела. Ровила е не само в нашата история, но и в историята на това място. Сред нещата ѝ открих снимки, рисунки и стари нотариални актове. Писала е разни неща за хотела и за историята на имота в дневника си. Освен това е ходила да се види с Шърли. Шърли има албум със стари снимки на хотела. Днес ми ги показа, твърди, че ги е показвала и на Лекси.
Даян се смръщи.
— Видях я на службата на Лекси и ми изглеждаше малко… отнесена.
— Знаеш ли какво ми каза Шърли? Каза ми, че Лекси е в басейна.
— Баща ти ѝ готви, а Шърли си мисли, че е отишла да поплува — поклати глава леля ми. Замълча за момент, след което продължи: — Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че трябва да оставиш дневниците, записките и албумите, които е открила сестра ти, в кашоните, където ги прибрахме. Облепи ги с тиксо, за да не се изкушаваш да ровиш в тях. Не ти се отразяват добре. Всъщност не се отразяват добре на никой от нас точно в този момент. В тези кашони са записите на заболяването на сестра ти. Прекалено е рано за тях, прекалено болезнено.
— Но това са записи и на живота ѝ, на личността, която тя беше.
Даян тръсна глава и прехапа устна.
— Най-доброто, което можем да сторим, е да ги запечатаме. Върни се у дома, махни се от всичко това и прочисти главата си.
Понечих да заявя, че не бих могла да го сторя. Даян не откъсваше очи от мен.
— Джаки, точно сега не бива да взимаш важни решения. Не обмисляш да се преместиш в „Спароу крест“, нали? Разбира се, бих се радвала да живееш наблизо, но не смятам, че идеята е добра. Нито пък че трябва да оставаш в тази къща.
Идеята явно я ужасяваше.
— Даян, виждала ли си някога нещо… странно… в басейна?
Тя стисна зъби и поклати глава.
— Разбира се, че не. Но там сестра ти намери смъртта си. Знам, че обвиняваш себе си — не бива, но го правиш, и за да бъда честна, аз също изпитвам вина. Трудно е да не го правиш, още повече с всичките тези отминали истории, с драсканиците на горката Лекси от най-мрачните ѝ мигове…
— Но тя живееше тук. И, за добро или зло, обичаше тази къща и басейна. Баба също ги обичаше. — Бях вирнала дръзко глава. — Все още не знам какво ще правя с къщата. В неделя трябва да се прибера, за да се погрижа за проблемите в службата, но ми се иска скоро пак да дойда и този път наистина да подредя всичко и да намеря логика в записките на Лекси.
— Какво въобще се надяваш да откриеш?
— Не знам. Просто си мисля…