— Джаки, каквото и да намериш, няма как да я върнеш — хвана ме за ръка Даян. — Нищо няма да промениш. Разбираш го, нали?
— Разбира се.
Но после се сетих за думите на Шърли: Отиди до басейна. Там ще я откриеш.
С Даян си пожелахме лека нощ. Грабнах скицника на баща ми и се качих в стаята си. Стисках го с надеждата, че той няма да дойде и да ме хване. Макар да го бе отворил, за да ми покаже скиците на Лекси, с взимането му прекосявах границата. Затворих внимателно вратата на спалнята и седнах на леглото с неразтворения скицник в ръце. Лекси ме наблюдаваше от скрина.
Любопитството уби котката, предупреди ме сестра ми.
— Млъквай — отвърнах и отворих скицника.
И ето я отново, взираше се в мен от страницата. Лекси, усмихната в басейна, с една вдигната ръка, която приканваше: Влез при мен. Водата е чудесна.
Дъхът ми секна, заседнал в дробовете.
Прелистих плътните страници: Лекси на тавана, застанала до масичката за рисуване, после приседнала на крайчеца на леглото на баща ми. На последните няколко, които бе нарисувал тази вечер, сестра ми седеше край кухненската маса с купища храна пред себе си. Докато оглеждах скиците, през тялото ми премина тръпка. Беше запечатал всеки малък детайл: извивката на носа ѝ, мократа ѝ коса, малката трапчинка, която се появяваше на лявата ѝ буза, когато се усмихваше, пръснатите по страните ѝ лунички. И очите, господи, очите ѝ. Взираха се в мен, поглъщаха ме, предизвикваха ме да се усъмня в нея, да се усъмня в способността ѝ да намери начин да се върне. Беше гола, с кръстосани крака и лакти, отпуснати на масата. Защо Тед би я нарисувал гола? И как иначе би познавал всеки малък детайл от тялото ѝ — всяка малка луничка или белег?
Оставих скицника на леглото и си извадих телефона. Все още нямах съобщение от майката на Деклан.
Написах „Хотел Бранденбург спрингс“ в търсачката. Първият резултат водеше към блог на име „Нели изучава призрачните места в Ню Ингланд“. В статията имаше снимка на изгорелия хотел, подобна на тази, която Шърли ми беше показала. Статията под нея гласеше:
Малкото градче Бранденбург, Върмонт, се намира в югоизточния край на щата, тъкмо отвъд границата с Ню Хемпшир. Но легендите за това населено място се простират надалеч.
Отдавна се говори, че изворите в сърцето на града имат лечебни свойства. Поколения наред ги посещавали хора, които се къпели и пиели от водата им. Твърдяло се, че лековитата вода помага при подагра, ревматизъм, охтика и всякакъв вид хронични болки; според някои истории тя била способна да излекува дори разбитото сърце. Местните, които живеели в подножието на хълмовете много преди белите заселници, възприемали изворите като свещено място и ги наричали „врата между световете“. Те предупреждавали, че изворите трябва да бъдат оставени на мира, че силите им наистина лекуват, но и носят големи нещастия със себе си.
Древни легенди разказват за Дамата от изворите — жена, която се появява от водата и примамва мъже и жени с обещания за крепко здраве и богатства, след което ги завлича в най-дълбоката част на изворите и ги дави. В някои истории тя е красива млада жена; в други — дете или старица със зелена коса и подобни на щипки ръце.
Първият човек, който опитал да монетизира изворната сила, бил Нелсън Деуит, през 1850 г. Той отворил пансион за посетителите на изворите, след което започнал да бутилира водата и да я праща с влак до Бостън и Ню Йорк, рекламирайки я като „Чудодейният еликсир на Деуит — сигурен лек за всичките ви болежки“. Едва пет месеца след началото на бизнеса му Деуит се удавил в изворите. Служителите му твърдели, че е полудял — хващали го коленичил до водата — говорел ѝ, умолявайки я за нещо ден след ден.
Изворите били затворени, докато наследниците на Деуит не продали земята на Бенсън Хардинг, който притежавал няколко хотела в щата Ню Йорк, включително един в Саратога спрингс. Хардинг не вярвал в проклятия и бил убеден, че опитът му в хотелиерството ще доведе до огромен успех. Издигането на хотела отнело шест години, тъй като в процеса една пречка следвала друга. Натоварени със строителни материали влакове дерайлирали, бригади напускали, спукана водосточна тръба наводнила основите. В крайна сметка курортен хотел „Бранденбург спрингс“ отворил врати през пролетта на 1929 г.
Но ужасна съдба очаквала Хардинг, семейството му и гостите. Може би все пак е трябвало да обърне повече внимание на легендите, които предупреждавали хората в продължение на толкова години.