Хотелът затворил за кратко, след като дете се удавило скоро след отварянето. Седемгодишната Марта Уудкок от Клермонт, Ню Хемпшир, явно се скитала около изворите сама, паднала във водата и се удавила. Бенсън Хардинг затворил хотела, поставил ограда около изворите, спасителни буйове край водата, наел спасители и позволил къпането само през деня.
Въпреки всички тези мерки през есента на 1929 г. съпругата на Бенсън Хардинг, Елайза, се удавила в изворите. Две седмици по-късно хотелът изгорял до основи. Петнайсет от двайсет и четиримата гости загубили живота си. Останала само зейнала в земята дупка към подземието, наводнена от спуканите тръби, които отвеждали водата от изворите в хотела. Бенсън Хардинг бил съсипан, когато се прибрал в Саратога. Застрелял се малко по-късно същата година.
Дали изворите наистина са прокълнати? Погледнете историята им и преценете сами.
Бележка: В момента изворите са частна собственост и не са отворени за посетители!
Зави ми се свят. Прочетох статията още веднъж. Малкото момиче, което е паднало и се е удавило само на седемгодишна възраст. Изрекох името ѝ на глас: Марта.
Марта У.
Въображаемата приятелка на Рита.
Малкото момиче, което живеело в басейна и понякога излизало навън. Малкото момиче, което само Рита можела да види.
Само че и аз я бях видяла веднъж, нали?
Прибрах телефона в чантата си и се загледах в скицата на баща ми. Лекси се усмихваше насреща ми.
— Знаела си — казах. — Разгадала си го.
Отидох до кашоните, разрових листовете и накрая намерих това, което търсех. Лекси беше направила списък:
Нелсън Деуит
Марта У.
Елайза Хардинг
Рита Харкнес
Всички, които се бяха удавили в изворите.
Поставих пръст на реда под името на Рита — трябваше да запиша името на сестра си на него.
Чуй ме, долових сестра ми да казва съвсем ясно. Затаих дъх и се ослушах. Явно си губех ума. Смъртта на Лекси, връщането ми в „Спароу крест“ — всичко това ме довършваше малко по малко.
Различих гласа на баща ми през отворения прозорец.
— Моля те — каза. Изправих се, отворих мрежата и се провесих през перваза с извит врат, така че да видя басейна. Когато майка ми е била малка, в същата тази стая се е чудила с кого разговаря сестра ѝ Рита — и дали Марта наистина е въображаема приятелка, или истински човек от плът и кръв.
Рисунката на Рита на капака на настолната игра изобразяваше малко момиче в синя рокля: Марта У. На 7 години.
Баща ми каза нещо, което не разбрах, след което чух женски глас: Шшт Нито дума.
Бих разпознала този глас навсякъде.
Беше Лекси.
Отскочих назад и си ударих главата в дограмата достатъчно силно, че да се замая.
— Мамка му!
Изтичах в коридора и отидох право при Даян, която беше облякла старата тениска с „Нирвана“ на Лекси и чифт от шортите ѝ за тичане.
Подскочих, когато я видях.
Духовете бяха навсякъде.
— Май чух нещо — каза Даян. — Баща ти го няма. Не е нито в стаята си, нито в банята.
— Долу при басейна е! — викнах и изтичах покрай нея.
Лекси е с него! Върнала се е!
Даян ме следваше по петите, докато взимах стъпалата по две наведнъж. Стигнах преддверието и заварих входната врата зейнала. Ходилата ми срещнаха каменния под и се хлъзнаха, но се подпрях на стената точно преди да се изтърся. Навсякъде имаше локвички вода.
Стъпки, нашепна ми вътрешният ми глас. Мокри стъпки.
Нейните стъпки.
— Внимавай, мокро е — провикнах се към Даян, сякаш подхлъзването ми не беше достатъчно предупреждение. Обърнах се и в края на коридора видях Прасчо, който се взираше през отворената врата с извит в ужас гръб и настръхнала козина.
Навън баща ми крещеше:
— Моля те!
Изхвърчах през отворената врата, прекосих алеята и се устремих по пътеката към портата, която също зееше отворена. Не възприемах какво виждам: беше само баща ми. Лекси я нямаше.
— Тед? — викнах, стараейки се да не се хлъзна на мокрите камъни.
Баща ми беше в далечния край на басейна и държеше нещо в ръце. Насилих очите си да се приспособят към тъмнината, за да видя какво точно правеше той. Опитваше се да отвори нещо.
— Тед, какво правиш? — провикна се Даян, докато тичаше към него.
Баща ми държеше пластмасовата урна с праха на Лекси.
Беше махнал капака, извадил найлоновата торбичка отвътре и я беше отворил. Сега я държеше над басейна и се взираше във водата в очакване на знак.
— Не! — извика Даян и полетя към него. — Тед! Какво правиш? Спри!