Наблюдавахме с ужас как баща ми изсипа всичко, което бе останало от физическото тяло на сестра ми, в мастиленочерната вода. Без думи за сбогом. Без сантиментална церемония или реч в израз на любовта ни към нея. Движенията на баща ми бяха бързи и насечени — сякаш наблюдавах как някой изтръсква торбата на прахосмукачката си в кофата за боклук.
— Не! — викна Даян.
— Тя иска точно това — отвърна той. — Каза ми го.
— Господи! — каза леля ми. Беше спряла на няколко крачки от него. — Тед! Какво направи, по дяволите? — Тя погледна празната найлонова торбичка в ръцете му, после се загледа във водата, където част от сивия прах все още плуваше на повърхността. Сетне заплака. Отпусна се в един от шезлонгите наблизо и покри с ръце лицето си, докато ридаеше по-силно, отколкото някога я бях чувала.
Баща ми ме погледна с ококорени очи.
— Не разбираш ли? — каза с налудничав тон. — Тя иска точно това. Каза ми го! Ще ѝ помогне да се върне. Ще се върне и ще остане при нас!
Пред погледа ми бледият прах потъна и се сля с черната вода.
— Вижте! — посочи баща ми към басейна. — Ето я! Вижте!
Вдигнах поглед от потъващия прах и го отправих в посоката, в която сочеше баща ми: тъмния център на басейна.
Не можеше да бъде…
Затаих дъх.
Видях движение, вълнички на повърхността.
Присвих очи и се приближих, олюлявайки се застрашително на ръба на басейна. Водата миришеше на кръв.
Бях сигурна, че за части от секундата видях нещо: бял проблясък в тъмнината.
Бледа ръка се издигна от черната вода.
Лекс?, оформиха беззвучно устните ми.
Примигнах и нея вече я нямаше.
Двайсет и шеста глава
20 август 1930 г.
Лейнсбъро, Ню Хемпшир
Отидохме до изворите още два пъти. Веднага щом спрем да даваме на Маргарет от водата, здравето ѝ се влошава. Но ако пие по малко от нея всеки ден, всичко е наред. Има добър апетит и здравословен тен, расте и Уил не засича никакви отклонения в сърцето и дробовете ѝ, когато я преслушва. Той все така не може да обясни как е възможно водата да помага на малкото ни момиче, но вече не отрича, че именно тя я поддържа жива.
Направихме и двете пътувания през деня, в прекрасни летни дни, като подготвяхме кошница за пикник и чанти, пълни с празни буркани и бутилки.
Докато Уил шофираше, аз си повтарях: Аз съм госпожа Монро. Със съпруга ми и невръстната ни дъщеря сме излезли на чист въздух в този прекрасен летен ден. Подготвили сме се за пикник. Направила съм ни сандвичи и салата с шунка, и буркан с леденостудена лимонада. За десерт ще хапнем тартове.
Изворите ни очакваха. Или поне чувството бе такова. И двата пъти се ориентирахме без проблем и нямаше нужда да спираме и да питаме за посоката. Научихме се да разпознаваме всички местни забележителности по пътя: съборените ферми, полята, килнатите каменни стени, затворената дъскорезница.
Тревата беше израснала и беше превзела пътеките. Неподдържаната розова градина беше полудяла: стъбълцата се протягаха към небето, бягайки от затвора на решетките, и изпълваха въздуха с опияняващо сладък аромат.
Цветята сякаш ме приканваха да се приближа. Но не успях да го направя. Беше ме страх какво може да видя в сърцето на градината; какво може да ме чака на пейката в запуснатата беседка.
При последното ни пътуване Уил видя как гледам градината и предложи да откъсна няколко цветя и да ги взема със себе си у дома.
— Не бих могла — отвърнах и отстъпих крачка назад.
Бях почти сигурна, че точно тогава сенките около беседката се раздвижиха, сякаш някой се криеше в розовите храсти. Обърнах се към Уил, за да разбера дали и той го е видял.
— Жалко наистина — отвърна той. — Цялата тази красота ще иде зян.
Докато пълнехме съдовете си с вода, имахме чувството, че някой постоянно ни следи.
И наистина нещо постоянно ни следеше. Видях цветния проблясък в самото начало на гората.
— Виж! — извиках. Беше един от пауните. Той нададе писък и се оттегли в прикритието на дърветата.
Уил замина за няколко дни. Каза, че трябва да отиде до Саратога по работа. Преди това в продължение на няколко дни седя в кабинета си, съставя таблици с някакви числа и рисува скици. Когато го попитах какво, за бога, прави, той отвърна само, че развива някаква идея.
Беше страшно мистериозен.
С Маргарет отидохме да поиграем бридж, а приятелките ми се изредиха да ѝ гукат, да я държат и да я глезят, твърдейки, че дъщеричката ми е същинско съкровище.
— Толкова красиво дете — каза Мъртъл. — Като малка феичка е.