Не споменах нищо за кошмарите си.
Уил се прибра три дни по-късно в чудесно настроение и с подаръци: чифт здрави кожени ботуши за мен и мъничък пуловер за Маргарет.
— За новия ни живот в провинцията — заяви.
Лицето му беше зачервено и само дето не подскачаше от вълнение.
— Отидох в Саратога, за да се срещна с Бенсън Хардинг.
— Господин Хардинг? — не можех да повярвам.
Гърлото ми се сви при спомена как двамата с Елайза обикаляха трапезарията в хотела, за да поздравят всички гости — бяха толкова бляскави и красиви в официалните си дрехи.
Уил кимна.
— Горкият човечец. Състоянието му е ужасно. Казах му, че проявявам интерес към закупуване на земята, където преди беше хотелът. Изворите. Попитах го каква би била цената и той предложи да изиграем партия покер. Ако аз спечеля, изворите ще бъдат мои. Ако загубя, ще си тръгна и ще забравя за тях. „Нека оставим решението на съдбата“, така каза.
— Партия покер?
— С 5 карти. И съдбата наистина ми се усмихна, защото ръката ми беше роял Флъш. Бексън Хардинг имаше чифт двойки. Изворите и двайсетте акра земя около тях са наши.
Сърцето ми запрепуска и ушите ми забучаха, сякаш в тях се разбиваха милион вълни.
— Всичко това няма как да е законно, нали?
— Напълно законно е. Видяхме се с адвокат. Вече е на мое име и притежавам нотариалния акт. Земята е наша, Етел.
Той отвори чантата си, извади документите и ми ги показа.
Уил изглеждаше толкова доволен от себе си, толкова щастлив. Опитах се да отразя радостта му, но в мен бързо се разгоря чувство на страх и опасение. Той ме прегърна и ме поведе в танц насред кухнята. Краката ми обаче се движеха сковано в опит да последват неговите.
— Рисувах скици на къщата, която ще построим. Голяма къща от камък. Като замъка, в който си мечтала да живееш като малка!
Той отново се пресегна за чантата си и извади изчистена скица на огромна каменна къща с големи прозорци с дъговидни арки и островръх, покрит с плочи покрив. В дъното на скицата беше написал: „Спароу крест“.
— Прекрасна е — целунах го по бузата и на устните ми се изписа възможно най-голямата усмивка, която успях да докарам. После се извиних, отидох в банята и се убодох седем пъти с карфица. Примигнах, за да прогоня сълзите, и забелязах, че кървавите точици оформяха нещо като къща. Опитах да ги изтрия, но кръвта само оцвети къщата в червено.
Двайсет и седма глава
21 юни 2019 г.
— Е, как си всъщност? — попита Райън. — И, моля те, без лъжи.
Не знаех на кого мога да кажа за праха на Лекси, Затова отидох при Райън. Бяхме се настанили с по чаша лате на ъглова маса в „Блу херън“. От колоните звучеше седемдесетарски софтрок — „Tin Man“ на „Америка“ — което не беше изненадващо, защото родителите на Райън винаги са пускали такава музика в пекарната. Потърках очи.
— Добре. Истината е, че май полудявам. — Не знаех откъде да започна. Не бях готова да му разкажа за изпуснатото във водата фенерче, което после намерих на ръба на басейна. Нито пък че момиче със същото име като въображаемата приятелка на Рита наистина се е удавило в басейна. Все пак Марта не беше крайно необичайно име, нали? — Баща ми твърди, че Лекси го посещава. Дори я е скицирал като доказателство. Видях рисунки, на които тя е на тавана, в спалнята и в кухнята. Детайлите са… притеснителни.
— Къде е баща ти сега? — попита със сериозен глас.
— В „Спароу крест“. Даян е при него. Тя смята, че е получил тотален нервен срив.
— А ти какво мислиш?
Че може би и аз съм го последвала.
— Снощи, след като изсипа праха ѝ в басейна — всъщност направо си го изхвърли, — той посочи водата и каза, че Лекси е вътре. — Замлъкнах. Сега беше моментът. Дали да си призная? И какво точно бях видяла? Във водата няма нищо друго, освен това, което сами водим със себе си. — Видях нещо. Бял проблясък. Приличаше на ръка, която се подава на повърхността. Но веднага изчезна.
Той ме изгледа, след което заби поглед в пяната на латето си. Лицето му бе съвсем пребледняло.
В този момент Тери донесе два току-що изпечени малинови мъфина.
— Радвам се да те видя, Джаки, как си?
Отвърнах на усмивката ѝ и излъгах.
— Добре съм, благодаря.
— А баща ти?
— Знаеш как е. Справя се.
— Колко дълго ще останете в града?
— И двамата заминаваме в неделя.
— Е, ако случайно имаш време, майка ми би се зарадвала на още едно посещение. Чух, че много сте се забавлявали заедно. А и съм убедена, че ще иска да се сбогува, преди да тръгнеш.