Кимнах.
— Със сигурност. — Тери се върна зад щанда и аз отново се обърнах към Райън. — Може би не само баща ми е получил срив. — Изкисках се нервно. — Сигурно е от скръбта. От вината. От недостига на сън. Или от всичко изброено.
— Не смятам, че си луда — отвърна, шептейки, за да не ни чуе Тери. Тя обаче се върна в кухнята, а на касата я смени младеж с обеца на веждата. Раян срещна погледа ми. — Не смятам и че Лекси беше луда. — Пое си дълбоко въздух и издиша. — Тя вярваше, че има нещо във водата. Нещо ужасяващо. Нещо, което е там от много, много време.
Косъмчетата по тила ми настръхнаха.
— Казала ти го е? Кога?
— Последния път, в който се видяхме — седяхме точно тук. Но си помислих, че Лекси… си е просто Лекси. Поне това си повтарях.
— Ами сега?
Той разръчка мъфина в чинията си и го раздели на две.
— Трябва да ти споделя нещо — каза, без да ме поглежда.
— Добре.
Само че не се чувствах добре. Не бях убедена, че искам да чуя това, което той имаше да ми каже.
— В същия този ден — когато разговаряхме за последно — Лекси ме попита дали помня какво се случи в басейна през онзи следобед от детството ни. Когато с Лекси се състезавахме, помниш ли? — Гласът му се изтъни, сякаш търсеше прилика с тона на дванайсетгодишното му аз.
Кимнах.
— Да, тогава плува в басейна за последен път.
— Точно така. Както и да е, тя ме попита дали съм видял нещо във водата — смръщи се Райън и въздъхна. — Казах ѝ, че нищо не съм видял. И тя се ядоса. Не ми вярваше. Облегна се, скръсти ръце и каза, че няма да помръдне от пекарната, докато не ѝ кажа истината. Дори започна да ми се присмива: Лъжец, лъжец, виси на конец.
— За това ли се скарахте?
Той кимна.
— Но аз държах на своето. Продължих да повтарям, че не съм видял нищо. Оставих я да си смята, че е луда, щом мисли друго. Постъпих отвратително. — Той извърна поглед и разтри очи. — Ядоса ми се. Каза, че водата имала сили точно заради тайните си. Защото никой никога не казвал какво всъщност е видял, какво му се е случило. И изхвърча от пекарната. Тогава я видях за последен път. — Сведе поглед към раздробения мъфин и избута чинията. — Работата е там, че я излъгах. През онзи ден видях нещо. Но в него нямаше никаква логика. Нито тогава, нито сега. Явно съм решил, че като не говоря за него, като отричам, че съм видял нещо, ще го накарам да изглежда нереално.
Кимнах, защото напълно го разбирах. Подготвих се за това, което щеше да ми каже.
— Какво видя?
Райън мълча цяла вечност.
— Момиче — каза накрая. — Малко момиче с тъмни коса и очи. Беше облечена в бяла рокля или може би нощница. Сграбчи ме за крака и ме задърпа надолу.
Докато слушах Райън, част от мен се пренесе в миговете, в които със сестра ми се отпускахме на повърхността с отворени във водата очи, и си припомни ужаса от това, което можех да видя.
— Знам, че звучи налудничаво, сякаш съм си го измислил, но се кълна, че беше истина.
— Не звучи налудничаво — отвърнах. Но после добавих думите, които си повтарях през целия си живот. — Водата там е толкова тъмна.
Да, продължавай да си го повтаряш, Джакс.
— По-късно същата вечер, когато вече си бях у дома, под трите драскотини на глезена ми се появи синина. Кожата стана синкавочерна от хвата на онова нещо в басейна.
Има нещо във водата.
— Мислиш ли, че съм откачен?
Поклатих глава.
— Ако ти си откачен, значи и аз съм — издишах шумно. Замислих се колко високи стени бях изградила около себе си. Единственият човек, с когото бях напълно открита, беше терапевтката ми, но дори на нея не казвах всичко. Даян беше права, когато каза, че в семейството ни, ако не обсъждаме нещо, значи то не съществува. И ето докъде ни доведе това. Бях социален работник. Бях наясно как назряваха тайните и как придобиваха все по-голяма разрушителна сила. Знаех колко е важно да се изправиш срещу фактите, да ги споделиш, да говориш за тях. И въпреки това не успявах да приложа знанията върху себе си.
Все още не беше късно.
— Когато бях дете — започнах да редя думите бързо, преди да съм се разколебала, — малко след твоята случка в басейна излязох от къщата и отидох до водата сама, посред нощ. И видях нещо. Някого. Едно момиче в басейна.
— С тъмна коса? И бяла нощница? — изглеждаше също толкова уплашен, колкото и обнадежден.
— Не. Беше с дълга руса коса и синя рокля. Мисля… Мисля, че беше Марта.
— Коя е Марта?
— Въображаемата приятелка на леля ми Рита. Малкото момиче, което живяло на дъното на басейна и понякога излизало.
— Майчице!
— А момичето, което ти си видял — преглътнах, невярвайки какво съм напът да изрека, — мисля, че е била Рита.