Той избута стола си назад и се заклатушка, балансирайки на задните два крака.
— Марта е била реална личност. Или поне така смятам. Малко момиче на име Марта Уудкок се е удавило в изворите през 1929 г. Лекси е провеждала мащабно проучване за историята на изворите. В записките ѝ открих цял списък с хора, удавили се в тях.
— Значи и двете момичета, които сме видели с теб, са се удавили в изворите? — Раян потърка лице. — Сега се замислям за всички останали неща, които Лекси ми каза. Бях ги отписал — бях толкова изплашен, че не бях готов да ги чуя. И тя беше видяла някого в басейна.
— Някое от момичетата?
— Не. Бледа жена с тъмна коса.
Жената от скицника на Лекси.
— Лекси каза, че се появила от водата. Че там долу имало и други. Виждала ги е. Но смятала, че всички те са едно… нещо.
— Не разбирам.
— Знам. И аз не я разбрах. Говореше бързо, беше изпаднала в един от легендарните ѝ унеси. Каза, че водата ставала все по-силна с всеки отнет живот. Че точно това зареждало мощта на басейна — да лекува хората и да сбъдва желания. Всъщност водата използвала тези хора и имала власт над тях. Всеки удавил се ставал част от изворите. Тогава всичко това ми звучеше като пълна безсмислица — поклати глава Райън.
— Райън, всичко това е… — Какво? Невъзможно? Доказателство за налудничавото мислене на Лекси?
— Когато баща ти е изсипал праха на Лекси във водата, е казал, че тя го е накарала, нали? — Говореше бързо, сякаш фактите се навързваха светкавично в мозъка му. — Ами ако е истина? Само че всъщност не вижда Лекси, а нейна изкривена версия, която действа в името на каквото и да е това на дъното на басейна?
Колко ли пъти сестра ми беше качвала различни хора на вълшебното килимче на манията си, побеждавайки здравия им разум? Правеше го и сега, с мен, въпреки че вече беше мъртва. Явно и Райън беше полетял с мен.
Той потърка лицето си.
— Лудост — каза тихо, за да го чуя само аз. — Джаки, не знам каква е истината, но може би не е безопасно да оставаш в „Спароу крест“. — Изглеждаше изплашен. Като малкия Райън, който беше избягал от басейна. — С баща ти трябва да си съберете багажа и да отседнете при Даян за следващите няколко дни. Може да дойдете и у нас. Имам стая за гости. Махнете се от тази къща — и от басейна — възможно най-скоро.
Киселинното кафе сякаш прогори дупка в стомаха ми. Отчупих си от мъфина, но не успях да изям и хапка.
— Заминавам вдругиден, баща ми също. Дотогава ще ни е съвсем добре в „Спароу крест“.
Когато се сбогувахме, Райън ме задържа в прегръдката си.
— Внимавай — прошепна, но предупреждението му прозвуча по-скоро като заплаха.
— Folie a deux — заяви Барбара.
Обадих ѝ се веднага след като си тръгнах от пекарната и ѝ разказах всичко, докато се прибирах през града и нагоре по хълма към „Спароу крест“.
— Моля?
— Или, за да бъдем по-точни, folie a trios. А ако включим и баща ти, става folie a quatre.
— Съжалявам, но френският ми е ограничен до „моля“ и „благодаря“.
— Споделено делюзионно разстройство. Налудничавите вярвания и дори халюцинациите се предават от един човек на следващия. Де факто при вас става въпрос за folie a familie.
— Това не ме успокоява особено. Полудявам ли, или не?
Последва дълго мълчание. Прекалено дълго за вкуса ми.
— Скърбиш, Джаки. Неочакваната загуба на единствената ти сестра те съсипа. Опитваш да се справиш с вината, съжаленията и спомените, трупани цял живот. И на всичкото отгоре се хвана за идеята, че ако преровиш всички записки на сестра си, ще разбереш какво точно се е случило с нея. Всичко това те прави леснодостъпна за всякакви споделени делюзии, конспиративни теории, легенди и други подобни.
— И какво трябва да направя?
— Запази разума си, Джаки. Пази се. Според мен трябва да опаковаш записките на сестра си и да се занимаеш с тях по-късно, когато си далеч от къщата и тъгата от загубата не е толкова прясна. Прибери се в неделя и си дай нужното време и дистанция, за да се излекуваш.
— Добре.
— Но на първо място — продължи тя, — мисля, че трябва да стоиш далеч от басейна.
Върнах се пеша до „Спароу крест“ и на алеята заварих не само колата на Даян, но и червен фолксваген „Бийтъл“. Портата към басейна беше широко разтворена. Припомних си съветите, които ми дадоха Райън и Барбара, отърсих се от страховете и отидох да я заключа. Басейнът сякаш ме очакваше — ониксовочерен, той беше спокоен като огледало, отразяващо слънчевите лъчи.
И там, на ръба на басейна, имаше някого. Сърцето ми запрепуска. Само че този някой не беше нито Лекси, нито Рита. Въобще не беше призрак.