— Но… Следващата седмица, Уил, наистина ли?
Той кимна.
— Наех няколко души с камиони да ни помогнат с преместването.
— О…
Нямаше какво друго да кажа.
— Не е ли прекрасно, Етел? Може да започнем да събираме багажа още сега. Тази вечер!
Двайсет и девета глава
21 юни 2019 г.
С баща ми прекарахме следобеда 8 розовата градина.
Беше си наумил, че трябва да я подкастрим, затова въпреки жегата нахлузихме тежки кожени ръкавици, въоръжихме се с ножиците, които намерихме в гаража, и запретнахме ръкави. Оформихме храстите, премахнахме изсъхналите цветове и подкастрихме избуялите издънки. Беше прекрасно да имаш нещо за правене: физическа задача, която да ни държи заети. От време на време си взимахме почивки за по глътка студена бира и се наслаждавахме на резултата от хвърлените усилия.
— Жалко, че баба няма как да ни види, убедена съм, че щеше да остане доволна.
— Иска ми се да намеря снимка на градината, каквато е била по времето на хотела — каза баща ми. — Предполагам, че прабаба ти и баба ти не са направили много промени. Обзалагам се, че изглежда горе-долу по същия начин.
— Странно е, като се замислиш — как розовата градина е била тук през цялото това време. Хотелът е изгорял, построили са „Спароу крест“. Лекси все казваше, че ѝ се иска розите да можеха да говорят, за да ни разкажат историите си.
Тед се усмихна. Беше намерил запасите с трева на Лекси в стара кутия от пури на тавана. Запали джойнт и го изпушихме заедно на старата пейка в беседката. Не бях пушила трева от колежа.
— Мислиш ли да запазиш Замъка на Дракула?
— Летата ни с Лекси тук са огромна част от детството ми. Чувствам, че до голяма степен те оформиха човека, в който се превърнах. Свързана съм с тази къща. И не мисля, че мога да я продам — отвърнах искрено. — Баба искаше тя да остане в семейството. Мисля, че заради нея, заради себе си и заради Лекси трябва да я запазя.
— Ще се преместиш ли тук? Ще зарежеш ли живота си в Такома? Практиката?
— Не знам — взрях се в него. — Ти какво мислиш по въпроса?
Засмя се, но смехът му прозвуча като лай.
— Мен ли питаш за съвет?
— Да, мисля, че да — усмихнах се.
Бях прекарала години в опити да променя този човек. Но сега, докато седях с него в беседката, осъзнах, че е точно какъвто би трябвало да бъде. И въобще не ми се искаше да се променя по какъвто и да било начин. Почувствах, че се разбираме по начин възможен само в едно семейство. Вярвах му, знаех, че мога да се отпусна и да покажа ранимата си страна пред него. И колкото и налудничаво да изглеждаше, наистина исках неговия съвет и ценях мнението му.
Той се замисли за минута. Потърка брадата си като някой философ.
— Част от теб винаги ще остане тук. Ти, Лекси, майка ви, баба ви, лелите и прародителите ви — вие сте къс от това място, точно като розовата градина; като хоросана, който държи камъните на старата къща — погледна ме. — Разбираш ли какво искам да кажа?
Кимнах и го прегърнах.
Влязохме в къщата, опустошихме кухнята и накрая се настанихме в хола, където пуснах плоча на Фатс Домино — една от любимите на сестра ми. Затворих очи. От тревата имах чувството, че плавам във въздуха. Част от теб винаги ще остане тук. Беше прав. Беше прав и за Лекси. Усещах я, присъствието ѝ в къщата беше прекалено силно.
Тя все повтаряше, че сме двете половини на едно цяло, ин и ян. За добро или зло, в моментите, в които съм се чувствала цяла, винаги съм била със сестра ми.
Когато се качих в стаята ми, взех папките, които бях купила, и сложих кашоните на леглото. Започнах с тези, които Тери беше разровила.
Просто беше търсила снимка, казах си.
Но какво, ако се бе оглеждала за нещо друго? Ако снимката беше за прикритие?
Престани, казах си. Ставаш параноична.
Започнах да изваждам разни неща от кашоните и да ги сортирам: още страници от дневника ѝ, които, доколкото можах, подредих по дати в червената папка. Един от листовете ми се видя особено притеснителен:
2 юни
Снощи в къщата влезе нещо. По пода имаше вода. Мокри локвички водеха от входната врата нагоре по стълбите.
Наистина ли някой е влязъл? И ако да, кой? Или какво?
Снощи в къщата влезе нещо.
Продължих да ровя из кашоните и намерих актовете за раждане на Рита, Даян и майка ми. Некролози на Рита и майка ми и молитвени картички от погребенията им. Сложих всяко едно от изброените в отделни джобове в папката, която бях заделила за семейни документи.
Разтворих стар дневник с кожени корици и напукано гръбче. Страниците бяха жълти и нагънати, сякаш са били изложени на влага. Мастилото се бе размазало, на места дори измило. Разчетох името на първата корица: Госпожа Етел О’Шей Монро. Прабаба ми. Прелистих го, но разчитах само по няколко думи тук и там: за пътуване до курортен хотел „Бранденбург спрингс“, което прабаба ми и прадядо ми са предприели, за жена на име Мъртъл с болен съпруг, за болно бебе, за строенето на „Спароу крест“. По-голямата част от дневника обаче не можеше да бъде разчетена.