Оставих го настрана и продължих да се ровя. Накрая попаднах на захабен син пощенски плик — този, който Тери бе оставила настрана. Отворих го и открих няколко изрезки от вестници, като първата от тях беше за пожара в хотела.
Самюел Клейборн, пиколо в хотела, пръв видял пламъците. Малко преди това забелязал овдовелия господин Хардинг в коридора, да носи тенекия с керосин. Клейборн разбил вратата на апартамента на Хардинг и успял да спаси невръстната му дъщеричка.
Семейство Хардинг са имали дъщеря! Момиче, което е оживяло. Защо Шърли не ми спомена за нея?
Имаше още една кратка статия от пожълтял вестник.
Уолтър Флеминг от Божия хълм оспорва продажбата на имота към Бранденбургските извори, където преди се издигаше курортният хотел „Бранденбург спрингс“. Земята е приписана на доктор Уилям Монро от Лейнсбъро, Ню Хемпшир, след победа в игра на покер със собственика на хотела, господин Бенсън Хардинг. Флеминг, чиято дъщеря Елайза беше омъжена за господин Хардинг преди трагичната си смърт в басейна към хотела, твърди, че земята би следвало да бъде унаследена от детето на Бенсън и Елайза Хардинг, Шърли Хардинг, която в момента е на годинка.
„Само това ѝ остана от родителите ѝ — казва господин Флеминг. — Земята трябва да остане в семейството.“
Господин Бенсън Хардинг отне живота си скоро след като приписа имота си на доктор Монро.
Шърли Хардинг остава на грижите на баба си и дядо си, Уолтър и Юрика Флеминг от Божия хълм.
Последната изрезка беше сватбено съобщение от 21 юни 1951 г.
Госпожица Шърли Хардинг, внучка на господин Уолтър Флеминг и съпругата му Юрика от Бранденбург, се омъжи за господин Кристофър Дюфрен от Чикопи, Масачузетс, на 17 юни. Церемонията се състоя в бранденбургската методистка църква, а младоженците бяха венчани от преподобния Дейвид Торн. Булката беше отведена до олтара от дядо си, господин Уолтър Флеминг. Кум беше господин Стивън Дикерсън от Чикопи, Масачузетс, а кума — госпожица Маргарет Монро от Бранденбург.
Умът ми запрепуска. Шърли, бабата на Райън, беше дъщеря на Бенсън и Елайза Хардинг, собствениците на курортен хотел „Бранденбург спрингс“. А семейството им беше оспорило продажбата на имота на прабаба ми и прадядо ми. Шърли по всяка вероятност е знаела кои са родителите ѝ и какво се е случило с тях.
Дали и тя е смятала, че земята е продадена неправомерно? Че би трябвало „Спароу крест“ да бъде нейна собственост? Дали е израснала с идеята, че всичко, с което баба ми е разполагала, по право е трябвало да принадлежи на нея? Затова ли не е можела да се откъсне от „Спароу крест“, от изворите и от баба ми?
За тези изрезки ли беше дошла Тери? Може би е искала да ги вземе, за да не науча истината.
Колко знаеха всички останали? И какво по-точно се опитваха да прикрият?
На грамофона долу Фатс свиреше „I Hear You Knocking“.
И отвъд музиката чух някой да чука, наистина да чука на входната врата. Не бях убедена, че почукването беше истинско, но го чувах. Слязох долу и ми се прииска да не бях толкова напушена. Някой отвън се опитваше да отвори вратата, като въртеше бравата.
— Тед? — провикнах се към горния етаж с надеждата за малко подкрепление. Но той или не ме чуваше, или беше прекалено обсебен от платното, за да спре да рисува точно сега.
Стенният телефон в кухнята започна да звъни и острият му звън ме накара да подскоча. Стоях точно между звънящия телефон и вратата. Бях разкъсана, но все пак пристъпих към вратата и надзърнах през прозореца. Навън нямаше никого.
После вдигнах телефона.
— Ало?
Не получих отговор. Но от другата страна на линията имаше някого. Чувах го как диша.
— Кой е?
Никакъв отговор. Линията припука и започна да издава странни, подводни звуци. После дочух слаб шепот: Съжалявам, съжалявам, съжалявам.
На вратата отново се почука силно и аз се стреснах. Затръшнах слушалката на вилката и минах през преддверието. С препускащо сърце се промъкнах до вратата и надникнах през прозореца.