Луси изпрати да повикат годеника й. Едуард се оказа неволен свидетел на срещата им. Виждайки, че вратата на стаята й е отворена, той прекрачи прага и едва тогава видя графа до нея. Луси тъкмо му обясняваше как лекарят не вярва, че тя някога би могла да има деца и, че го освобождава от дадената й дума. Заради готовността, с която младият граф прие предложението й, на Едуард му се прииска да го удари, докато Луси с нищо не показа, че е огорчена. Изразът на лицето й беше все така приветлив и спокоен, Едуард я чу да казва довиждане на вече бившия си годеник, без да му позволи да разбере колко жестоко я беше наранил. Щом вратата след него се затвори и тя си помисли, че е останала сама, покри лицето си с ръце и заплака.
Едуард се втурна към нея, но тя се опита да прикрие скръбта си, казвайки със спокоен глас:
— Джордж и аз решихме, че не си подхождаме.
Постъпката на графа промени живота й. Тя се оттегли от обществото, отказвайки да се върне в Лондон даже и когато раните й напълно зараснаха. Баща й изпадна в ярост, после започна да умолява, но нищо не бе в състояние да я накара да промени решението си. Не се поколеба, независимо от молбите от всички страни. Даже й бяха отправени няколко предложения за женитба, макар тя съвсем честно да беше обяснила здравословното си състояние. Винаги имаше мъже, които се нуждаеха от съпруги, но не и от повече деца. За жалост на баща й, тя бе отказала на всички, с изключение на Ричард Блаунт.
Луси Мередит погледна към олтара — там ги очакваше свещеникът, когото познаваше от детските си години. Той й се усмихна и в отговор тя му отправи една от най-ослепителните си усмивки. Независимо че имаше известни резерви, той се беше съгласил да извърши церемонията, колкото и неортодоксална да беше. Погледна към пейката, където седеше бащата на Луси, на когото краката бяха толкова болни, че не можеше да се движи без чужда помощ.
Само един поглед бе достатъчен, за да се види, че старият господин Мередит не беше особено щастлив днес. Такъв беше и й деня на първото обявяване на женитбата.
Свещеникът отново се вгледа в Луси — лицето й излъчваше едновременно спокойствие и радост — и въздъхна. Замисли се дали решението й ще се окаже правилно. Беше присъствал, когато бе заявила на баща си и брат си какво възнамерява да прави. После каквото и да й казваха те, нищо не беше в състояние да я отклони от това, което бе намислила. Луси и Ричард бяха взели решението, решение, което и двамата бяха сметнали за удовлетворяващо и двете страни, и тя бе готова и за последствията.
Ако всичко протичаше по обичайния начин, църквата щеше да бъде пълна с техни доброжелатели, сега само няколко души, поканени лично от Луси, присъстваха на церемонията. Много от енориашите нямаха и представа какво да бъде поведението им при една толкова неортодоксална женитба. Нито един от тях не се беше женил чрез представителство и много бяха направо ужасени, че младоженецът няма изобщо да се появи. Самият свещеник трябваше да проучи как точно да протече церемонията при това положение — нали никога преди това не му се беше случвало подобно нещо.
Луси стоеше пред него, на лицето й се беше изписало спокойствие, макар вътре в нея всичко да вреше и кипеше. Защо беше дала съгласието си на предложението на Ричард? Мъдростта, с която беше подходила към вземането на решението, сега някак й убягваше. Вгледа се в свещеника, опитвайки се да почерпи отговора на въпроса си от спокойствието, каквото винаги струеше от него. Тя леко извърна глава и видя намръщеното лице на баща си. До него беше Арабела. Един поглед към нея и това като че успокои Луси. Тя си пое дълбоко дъх и си пожела свещеникът вече да започне церемонията.
Едва ли някой бе очаквал, че тя ще завърши толкова скоро, а ето вече, че Луси и брат й като представител на съпруга й полагаха подписите си в регистъра. Едуард Томас Мередит, представител на Ричард Дейвид Блаунт — думите се открояваха върху листа. Макар бракът да бе обявен на всеослушание, Едуард реши да не спира дотук, просто не искаше излишно да рискува. Затова бе наредил да се приготви и удостоверение за брака, което също подписа. Същото стори и Луси. Когато се извърна да погледне брат си, а после и баща си, усмивката й бе малко несигурна.
— Хайде да излизаме вече от тази студена сграда. Чак костите започнаха да ме болят — заяви баща й някак грубовато, прикривайки чувствата, които го вълнуваха и най-вече притесненията си какво ли бъдеще оттук нататък очаква Луси.