Когато беше сигурен, че тя вече е готова, той внимателно се отдели от нея, освободи пояса на панталона си и след това нежно я притегли на коленете си. Тя се настани там и изведнъж го погледна с широко отворени очи — беше усетила напрегнатата му мъжественост. Усмихна се и внимателно го обви с крака. Вълните люлееха корабчето и за известно време това беше единственият ритъм, от който те се нуждаеха. Ричард развърза панделките на деколтето й, после освободи гърдите й от корсета и ги покри с целувки. Беше се разгърдил и тя прокара пръсти по гърдите му. Той бавно я приближи към себе си. С това движение сякаш дръпнаха спусъка на възбудата си. Доста по-късно порозовели от слънцето и усмихнати се върнаха вкъщи.
— Е, татко, тя ще може ли да плава с нас? — поиска да разбере Робърт още щом зърна баща си.
Дейвид се намръщи.
— Може и още как — отговори Ричард.
Разроши косата на Робърт, после прегърна през рамо по-големия си син. Дейвид потрепери.
— Може ли да поплаваме днес? — попита Карълайн и очите й заблестяха. — Облякла съм си една от най-старите си рокли. Госпожа Стенхоуп казва, че една дама трябва много да пази дрехите си.
Луси погледна към измачканата рокля и се засмя.
— Защо госпожата не даде и на мен подобен съвет, преди да се кача на корабчето? — устните й се разтвориха в дяволита усмивка, предназначена за Ричард. — Нямах и представа, че плаването с кораб може да се отрази така на дрехите.
Той отвърна на усмивката й и се усети като замаян от спомена за случилото се. Само желанието да изслуша Карълайн го предпази от по-нататъшно размекване.
— Заради солта е — обясняваше сериозно Карълайн. — Госпожа Стенхоуп казва, че морската вода не действа добре на дрехите.
— Вярвам, че е права — й каза Луси. — Не мисля обаче, че днес ще се кача още веднъж на корабчето. Защо ти не се качиш с мен на каручката?
Ричард беше настоял тя да не се опитва да ходи пеша из хълмовете. Макар когато за първи път й беше споменал за каручката, тя да се беше възпротивила, сега се радваше на свободата, която й даваше този вид превоз. И след случилото се на корабчето не беше много сигурна, че ще може да върви нагоре по хълма даже и с помощта на Ричард.
— Вие, момчета, можете да дойдете в конюшнята с мен — предложи Ричард, прегръщайки ги и двамата. — Не съм много млад и имам нужда от помощта ви.
Робърт се засмя. Даже и Дейвид поизкриви устни, гледайки как баща му пристъпва едва-едва с клатушкаща се походка.
— Аз ще стигна пръв — извика Робърт, като се затича бързо — колкото му беше възможно.
Дейвид го последва и бързо го настигна. Ричард се загледа след тях, после се извърна към Луси и Карълайн.
— Приятно яздене — каза им и забърза след синовете си.
Докато понито тръгне, Ричард и децата завиха зад къщата.
— Момчетата мислят, че са много умни — каза Карълайн, гордо вдигайки брадичка. — Интересува ги само язденето и кой ще излезе пръв.
— Те не се състезават с нас, а само помежду си — напомни й Луси. — Ако искаш, мога да те откарам до конюшнята. Може да се съгласят да се състезават и с теб.
— Да, и после само ще говорят кой е победил. Винаги побеждава един от тях. Краката ми не са толкова дълги като техните. Те винаги ме побеждават — малкото момиче въздъхна. Изведнъж очите й заблестяха. — Обаче ти не ги покани да се качат при теб в каручката — заяви тя с гордост. — Мислиш ли, че татко ще ми разреши аз също да си имам каручка — попита.
— Може би трябва да го попиташ — каза Луси, разчитайки ясно надеждата, изписала се на личицето й. Не й се искаше много да бъде манипулирана по начина, по който тя и брат й постъпваха с нищо неподозиращата им майка.
След този следобед цялото семейство често излизаше с корабчето, когато денят беше слънчев и имаше съвсем лек вятър. Нито Луси, нито Карълайн обичаха плаването при силен вятър. В такъв случай Ричард излизаше само с момчетата. Те се връщаха с обрулени от вятъра лица, с разрошени коси и изпълнени с възбуда.
През тези дни Дейвид приличаше на обикновено малко момче, изцяло отдадено на радостта от живота. Макар когато бяха заедно, той навъсено да мълчеше, Луси всъщност се радваше на промяната, която беше настъпила в живота й.
Всеки ден беше едно приключение. Отначало й се струваше странно в леглото й да спи и друг човек и той да бъде първото нещо, което вижда сутрин, и последното — вечер. Но усети, че не й се искаше нищо друго. Докосванията на Ричард й напомняха, че е жива, че има някой, който я намира привлекателна. Осем години беше възприемала себе си абсолютно безполезна като жена, защото никога нямаше да има деца. А сега се наслаждаваше на новите си роли на съпруга и майка.