Заредиха се един след друг едни и същи дни и нощи. Когато бяха с децата, Луси и Ричард се преструваха, че нищо не се е случило. Когато бяха само двамата, се държаха подчертано любезно, но без топлина. Само през нощта страстта, от която се отказваха през останалото време, избухваше и те изгаряха в пламъците й, чувствайки ужасна празнота, след като всичко свършеше.
Въпреки нарастващата враждебност между Луси и Ричард, съобщението във вестника имаше и положителен резултат. Скоро в къщата започнаха да пристигат писма от приятели на Ричард, предлагащи да подновят връзките си. Но вестите, от които се страхуваше, не го споходиха. Нищо необикновено не се случи. Постепенно той се успокои.
Една сутрин, докато той работеше в кабинета си, Луси влезе при него.
— Ричард, получи ли писмо от Едуард тази сутрин? — попита го тя и погледна към писмото в ръката си. — Арабела ми пише, че ти е писал.
Притеснен от това какво можеше да съдържат писмата, Ричард обикновено предпочиташе да приключи с всичко друго и едва тогава да се заеме с пощата.
— Трябва да е тук някъде. Защо?
— Тя ми пише, че татко ще организира празненство по случай годежа им в Лондон и се пита дали ние бихме могли да отидем. Но тя изглежда е объркала името на града. Татко не е стъпвал от години в Лондон. Винаги е казвал, че не може да пътува толкова далеч.
Тя седна на стола пред бюрото му и се загледа в счетоводните книги, разхвърляни върху него.
Ричард ги подреди една върху друга и ги пусна на пода до бюрото.
— Баща ти ли? Който отказа да пътува и затова не можахме да се оженим тук? — попита я с горчивина.
Луси се вцепени. Забелязвайки промяната в настроението й, Ричард побърза да поправи грешката си и реши да насочи вниманието й към друго.
— Писмата трябва да са тук някъде. Дейс ги донесе отдавна.
Луси отново погледна към бюрото, но не видя там никакви писма.
— На бюрото ли ги остави? Може би са останали в някоя от счетоводните книги? — попита.
На бюрото беше единствено таблицата, над която Ричард явно беше работил, преди тя да влезе.
— Не.
Ричард се опита да си припомни какво беше казал, когато лакеят беше влязъл с пощата.
— Казах му да остави писмата. Огледай се наоколо. Трябва да са тук някъде.
Той вдигна една по една счетоводните книги и ги разгърна.
Съзнавайки безполезността повече да разчита на вниманието му, Луси стана и започна да се оглежда из кабинета. Не след дълго тя откри сребърния поднос с писмата на полицата на камината.
— Ето ги — каза тя и сложи подноса на бюрото пред него.
— Ти ги отвори — каза й Ричард, повече заинтересуван от счетоводните книги, наредени една върху друга, да не се срутят.
— Не смея. Адресирани са за теб. А, ето го писмото на Едуард — каза тя и взе един от пликовете.
— Мисля преди малко ми каза, че не смееш да ги отвориш — реши да я подразни Ричард.
— Познах го по почерка — каза тя нетърпеливо. — Отвори го.
Той взе писмото и се облегна на бюрото. За миг се загледа в него, после сви рамене.
— Може да почака.
— Ричард! — почти изкрещя Луси.
— О, ти искаше да знаеш какво пише в него — отново я подразни, предварително наслаждавайки се на реакцията й. Откакто беше открил съобщението за женитбата им във вестника, те или запазваха ледена дистанция през деня, или избухваха в страст късно през нощта. Сега нарочно бавеше отварянето на писмото, за да види какво ще направи тя.
Тя се приближи към него и протегна ръка, за да хване писмото — Ричард се наслади на доста показалите се над деколтето й гърди. Тя се усмихна и се отдръпна.
— Мислех, че никога не ще се осмелиш да четеш писмата ми — каза Ричард през смях.
— Моля те, Ричард. Прочети ми го — помоли го тя.
— И каква награда ще получа за това?
Тя го погледна стреснато, не беше съвсем сигурна какво има предвид. От спречкването им насам Луси сякаш изгуби представа как точно да се държи със съпруга си и старите й страхове за собствената й привлекателност се върнаха.
— Какво? — попита тя, настанявайки се на стола.
За миг Ричард се замисли. После се усмихна.
— Ела, ще ти обясня — започна да я придумва той. Щом като беше достатъчно близо до него, Ричард я обгърна с ръка и я притегли върху коленете си. Луси се вцепени, после омекна и обви с ръка врата му.
— Това моята награда ли е? — прошепна тя.
— Не.
Той я притегли още по-близо до себе си.
— Искам целувка.
— Целувка?
Тя леко се отдръпна от него, за да може да го погледне в очите. След толкова дни студенина помежду им, не беше сигурна дали той само я дразни или е напълно сериозен.