Когато пристигнаха пред къщата на баща й на площад Гросвенър, усмивката на Луси се беше възвърнала. Тя позволи на съпруга си да й подаде ръка и да й помогне да слезе от каретата. При появата си на стълбичката видя, че и баща й е излязъл да ги посрещне и усмивката й стана още по-широка. Втурна се към него, стараейки се да не му даде да разбере какво е истинското й настроение. Ричард само отбеляза за себе си, че тя накуцва още повече. После се насили да бъде учтив с бащата на Луси и даже му се усмихна, но само с устни. Появата на Едуард внесе сърдечност в сцената на посрещането.
— Значи скоро и ти като мен ще станеш женен мъж — каза му Ричард, потупвайки го по гърба.
Едуард отстъпи крачка назад.
— Не чак толкова скоро, колкото би ми се искало — отговори Едуард с усмивка и огледа внимателно приятеля си. Макар да не се бяха виждали само от две години, като че Ричард беше притурил към възрастта си цели пет.
— Нетърпелив ли си, Едуард? — попита Луси усмихната, приближавайки се до него, за да го прегърне.
Привършил със своеобразния оглед на Ричард, Едуард сега се вгледа в лицето на Луси — не се почувства напълно щастлив от това, което съзря там.
— Как мина пътуването? — попита баща й и се приближи до нея — искаше да я улови за ръката.
— Просто беше много дълго — отвърна тя тихо. После веднага смени темата. — Не очаквах да те видя вече тук — обърна се към баща си и му се усмихна, решена да не позволи притесненията й да излязат наяве.
— Татко реши, че трябва да бъде тук, за да може да ви посрещне — обясни брат й. — Къде са децата, за които ни писа?
— Всеки миг ще пристигнат. Тръгнаха доста след нас при последния ни престой — каза Луси и хвърли поглед на съпруга си.
— Кратко спречкване край един поток на момчетата и се наложи да се забавят — обясни Ричард.
После той и Едуард се спогледаха и се усмихнаха при спомена за подобно спречкване между тях като деца. За щастие потокът не беше далеч от Лондон, така че навременното прибиране вкъщи, за да се изсушат, не се оказа никакъв проблем.
— Да минем в гостната и там да ги изчакаме — предложи господин Мередит, после изгледа последователно сина си и зет си, като че очакваше да му се възпротивят.
Никой не го стори, въпреки че Ричард се готвеше да предложи Луси да си почине в определените за тях покои. Тя обаче не се отделяше от баща си и веднага го последва, щом той насочи инвалидната си количка към гостната — всичко това наведе Ричард на мисълта, че Луси предпочита да остане с тях.
Бяха вече насядали и пиеха чай, когато от преддверието се чуха детски гласове.
— Не искам да се качвам горе. Искам да видя баща си — чу се гласът на Дейвид, звучеше доста гневно.
Ричард се втурна към вратата. Като я отвори, видя сина си в прегръдката на доста висок мъж — един от лакеите, зад него съзря фигурата на учителя.
— Оставете децата да се запознаят с дядо си и вуйчо си — нареди той, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-спокойно.
После пристъпи няколко крачки към тях и каза тихо, но през зъби:
— Пуснете сина ми.
Лакеят отпусна хватката на ръцете си и отстъпи крачка назад. Ричард се извърна към учителя.
— Какво става тук? — попита и погледът му се впи в лицето на младия мъж.
— Нищо. Беше просто едно недоразумение — замънка господин Ейвъри, убеден, че го чака уволнение. Страхът се беше изписал съвсем отчетливо на лицето му.
— Татко — извика Дейвид, — не искам да оставаме тук.
Дългото пътуване бе заличило и малките остатъци от добро чувство, което той изпитваше към Луси и го бе накарало да се върне към предишната линия на поведение.
— И къде предлагаш да отидем? — попита го баща му, учуден какво ли този път е хрумнало на най-големия му син.
— При мамините родители, при любимите ми баба и дядо — отговори момчето и издаде брадичка напред, готово да се противопостави на всяко възражение на баща му.
Робърт и Карълайн се оказаха свидетели на сцената. При последните думи на Дейвид момичето задърпа баща си за панталона. Ричард не отклони поглед от големия си син, но се наведе, за да чуе какво ще му прошепне дъщеря му. Когато се изправи, изразът на лицето му беше станал още по-строг.
— Госпожа Стенхоуп ще ти помогне — каза той и после обясни на лакея за какво става дума.
Карълайн, гувернантката и слугинята се оттеглиха в покоите, предназначени за децата, а Ричард отново се обърна към синовете си.