— Много добре знаеш, че те са в Йоркшир. Дядо ти е много болен.
Дейвид кимна, а Робърт попита:
— Значи тогава те няма да могат да ни заведат никъде. А Дейвид каза, че ще ни покажат какво ли не. — Робърт от бързане да изрече наведнъж всичко, което го вълнуваше, се задъха. — Ти нали каза, че няма да имаш много време за нас?
— А, значи такава била работата — каза Ричард, доволен, че причината за тяхното поведение не се оказа толкова необичайна.
— Нищо, че дядо е болен. Искам да ги видя — настоя Дейвид, загледан в брат си.
Когато се извърна към баща си, видя, че той го гледа студено.
— Ще останете с мен — обяви Ричард тихо, но твърдо.
После вдигна поглед и едва сега осъзна, че учителят все още стоеше с тях в преддверието. Усмихна му се и каза:
— Сигурен съм, че имате нужда да си починете, господин Ейвъри. Надявам се, че онзи огромен слуга ще бъде така добър да ви покаже къде да се настаните и да ви донесе чай. Момчетата могат да останат с мен.
Учителят веднага беше отведен по стълбището нагоре.
— Когато се появи дъщеря ми, моля доведете я в гостната — обърна се той още веднъж към слугата.
Луси се беше притеснила, че Ричард не се връща в гостната, последвала го беше след известно време и макар да беше свидетел на случилото се, не спомена и дума за това. Осъзнавайки, че тя може да е чула думите на Дейвид, лицето на съпруга й се сгърчи от болка. Даже и Дейвид сведе глава. Луси, напротив, изпъна снага, усмихна се, учудвайки се в себе си какво я беше накарало да мисли, че е постигнала успех като майка и съпруга. Може би изобщо не трябваше да се омъжва?
— Очаквам да се държите възпитано — изсъска Ричард на момчетата, докато отваряше пред Луси вратата, водеща към гостната.
Децата мълчаливо кимнаха. Все така притеснен, Ричард прекрачи прага на гостната. Изразът на лицето на Луси го нарани още повече. Видя и как тя се усмихна широко заради брат си и баща си, за да прикрие болката. Прииска му се да я вземе в прегръдките си и да й каже колко съжалява за думите на Дейвид.
След избухването Дейвид мълча почти през цялото време, останалите деца също едва-едва се включваха в разговора. Като приключиха с пиенето на чая, заинтригувани от инвалидния стол, те най-сетне решиха да се изплъзнат изпод контрола, макар и без думи, на баща си и Луси и насочиха цялото си внимание към господин Мередит. Карълайн зададе отдавна вълнуващия ги въпрос:
— Защо имате такъв стол на колелца?
Ричард се сепна.
— Карълайн, внимавай какво говориш! — предупреди я притеснен.
— Няма нищо, момичето ми. Как да разбере, ако не попита — отговори господин Мередит.
Извърна се към малкото момиче и му се усмихна, после хвърли бърз поглед и към дъщеря си, която беше седнала до мъжа, за когото се беше омъжила. Забеляза, че Луси се отдръпна от съпруга си и това го наскърби.
— Защо са тия колелца? — прошепна Карълайн, като се наведе почти до ухото му и се опря на стола му.
После се извърна да погледне баща си — чудеше се дали няма отново да й направи забележка. Ричард поклати глава.
— Защото не мога да вървя.
— Изобщо ли? — попита заставайки до сестра си Робърт, гледайки го с широко отворени очи.
— Е, не съвсем, но с помощта на този стол мога да отивам, където поискам. Разбира се, необходими ми са здрави млади мъже, които да бутат този стол — каза господин Мередит с усмивка.
Погледна към Дейвид и му намигна. Момчето явно впечатлено се запъти към него, но после си спомни, че беше решило да се сърди и си седна на мястото. Лицето му се сгърчи също като на баща му преди малко.
— Искаш ли ние да те бутаме? — попита Робърт, а Карълайн потвърди с кимване.
— Мисля, че ще се наложи да бутате и тримата — каза бащата на Луси. — Дейвид, ще им помогнеш ли?
— Хайде, Дейвид — включи се и Ричард.
— Ела да ни помогнеш — помоли го сестра му, изтичвайки към него и дърпайки го за дрехата.
Дейвид успя да се освободи от нея, но се изправи. После сякаш изхвърлен от някаква невидима пружина се завтече към господин Мередит.
— Внимавайте — помоли ги Ричард, следвайки с поглед децата си, притеснявайки се да не би бащата на Луси да се окаже на пода.
Луси, в един миг почувствала се по-отпочинала, отколкото можеше да постигне за един ден лежане, каза:
— Мисля, че преддверието ще е по-подходящо за тази цел. Едуард, ще им помогнеш ли?
След няколко минути всички бяха навън и наблюдаваха как трите деца бутат количката на господин Мередит от единия край на преддверието до другия отначало по-внимателно, след това с много по-голяма скорост.
— Настана голяма радост — каза Едуард. — Така могат да се занимават с това с часове.