Също като Луси, Ричард Блаунт размишляваше върху това, което беше сторил. Сутринта в деня на сватбата той бе оставил децата на грижите на гувернантката и учителя им и бе препуснал към скалите, които се надвесваха над морето. Сутринта беше ясна и слънчева — ако някой го наблюдаваше отдалеч, той би представлявал забележителна фигура с неговата светлокестенява коса, която слънцето правеше да изглежда не толкова кестенява, колкото златна.
Във времето, в което Луси му бе писала, че ще се състои сватбата, той притвори очи и се опита да си я представи. Макар да му бе описала как изглежда сега, всичко, което можеше да си припомни тази сутрин, беше щастливата фея, която се заливаше от смях и следваше него и Едуард навсякъде из имението — не искаше да ги остави нито за миг на спокойствие.
Едуард се бе чувствал разстроен от упоритото й преследване, но Ричард това го беше забавлявало и той даже я бе окуражавал. Тогава си беше пожелал, вместо да бъде единствено дете, често изпращано при уелския си дядо, и той да има сестра, която да го обича толкова много.
Независимо от това, което си спомняше за нея, Ричард знаеше, че тя се е променила. Луси беше много открита в писмата си. Но той не можеше да заличи образа на смеещото се момиче и да го замени с по-мрачен. Едва ли предишната й самоличност толкова лесно се беше заличила.
Ричард тържествено произнесе своя обет, сякаш стоеше до Луси в църквата. Въпреки нещастната женитба с Джулия, първата му жена, той планираше да направи всичко възможно втората да се окаже успешна. Сега и възгледите му за брака бяха много по-реалистични, напомни си той. Причините да се ожени повторно бяха ясни — децата му се нуждаеха от майка, а той — от съпруга.
В допълнение на нанесения му удар от трагичната смърт на жена му, изминалата година също беше трудна. Може би бе сторил грешка, че бе побягнал и бе довел семейството си чак тук, в това имение, с цел да ги отдалечи от опасността. Не, не можеха да останат там, където обгорелите развалини щяха постоянно да им напомнят за ужаса на случилото се. Ловната му къща близо до имението на Едуард също не му се струваше безопасна за децата. Освен това обичаше тази част на Англия с нейните зелени хълмове, заливчетата и даже тресавищата.
Що се отнася до децата, морето даже беше предимство. През изминалата година те бяха станали доста добри моряци, Ричард ги беше обучил да изпълняват заповеди като екипаж на малкото корабче, с което обичаше да излиза в морето. Малка пътечка водеше до пристанището, така че нямаше да има проблеми.
Той сви рамене. Даже и ако на нея не й харесваше идеята да плава с тях, те щяха да се справят с това.
Мисълта за раните й притесняваше Ричард. Той беше изразил съчувствието си в писмо до Едуард, когато новината за падането й се беше превърнала в тема за разговор в обществото. Но как ли изглеждаше сега? Луси му беше писала, че понякога накуцва и най-важното — докторът й беше казал, че никога няма да може да има деца.
Въпреки че беше чул слуха за това защо годежът й се бе провалил, той не знаеше до каква степен нараняванията се бяха отразили на физиката й, а и на психиката й. Затова беше претеглил стотици пъти предложението й. Ами ако в нея беше взела връх горчивината и тя се беше озлобила? Ричард се замисли за своите енергични деца и се зачуди дали знанието, че Луси никога няма да има свои, няма да се отрази зле на техните взаимоотношения.
В писмата й, макар и доста по-умерени, отколкото бе очаквал, нямаше и следа от гняв, само твърда непоколебимост. Стоейки върху скалата тази сутрин, той си напомни, че решението вече беше взето. Даже и да възникнат проблеми, те трябва да положат всички усилия, за да ги преодолеят заедно. Още от предишната му женитба му беше станало ясно, че във всяко семейство има проблеми. Той решително прогони спомена за последните ужасни месеци от първия си брак от съзнанието си.
Ричард беше загубил усет за времето, загледан в далечината. В сивите му очи се отразяваше морската синева. Денят беше великолепен.
— Татко?
Викът го накара да се върне отново към настоящето, събуждайки щастливите спомени на времето, прекарано в Уелс, когато самият той беше момче.
— Татко? Днес ще излизаме ли в морето? — попита го най-големият му син, яздейки с понито си към него.
Баща му се огледа наоколо, искаше да се увери, че синът му не се е отдалечил от слугата, който беше задължен да придружава децата му винаги, когато поискаха да пояздят. И въздъхна с облекчение, когато видя мъжа, който нарочно сдържаше коня си, за да може Дейвид пръв да стигне до баща си. Нищо не ги заплашваше тук, но Ричард настояваше за децата му винаги да се полагат най-внимателни грижи.